Супергероите от моето детство и любовта, която остава завинаги


От Ангел Домусчиев, Топспорт
 
Журналистът трябва да бъде безпристрастен. Това е основно правило. Аз съм чувал от по-опитните колеги, от светила в професията, че няма добър спортен журналист, който е безпристрастен. И напълно споделям това. За болшинството от нас, а може би за всички, това не е професия, а хоби. Голяма любов и сбъдната мечта. Да не звуча като футболист, който на представянето си в даден отбор казва как от дете бленува за този миг, но... при мен е така. От дете исках да стана футболист или спортен журналист. С първото не се получи. Каква е причината? Ако публикувам клип с популярното напоследък жонглиране с руло тоалетна хартия, ще разберете. Но съм безкрайно щастлив, че вече 12 години съм спортен журналист. Че от 2013-а насам имам честта да бъда в първия български спортен сайт - ТОПСПОРТ. Да имам прекрасни колеги и заедно с тях ден след ден, месец след месец и година след година да работим за хиляди верни наши читатели. Защото най-важните са те и това не е клише... 

Но да се насочим към темата - за любимия ми спортен момент. Няма как да отлича само един. На 34 години съм и футболът е моята голяма страст от дете. Има толкова много мигове, които са останали в сърцето ми, в ума ми, че ако споделя всички тях, обемът на този текст ще се доближи до "Война и мир". Ще се спра на няколко.

Казват, че първата любов ръжда не хваща, че първата жена в живота на един мъж се обича най-много и се помни цял живот. Тук съм склонен да споря. Но първият спомен от футбола наистина остава в съзнанието завинаги. Не помня самия мач на Барселона. Помня само как Ромарио подаде топката към Христо Стоичков с пета, а Камата направи това, което прави най-добре - вкара я във вратата. Барса и Пеневата чета - това са големите ми любови в най-популярния спорт. След това до тях застана и ЦСКА.

На 8 години, номер 1 за мен беше вечният номер 8 - Ицо! Всеки мач от Мондиала в САЩ през 1994-а година на Стоичков и компания е любим мой спортен момент. Дори и онова 0:3 срещу Нигерия, когато бях бесен, че навихме часовниците за ранните часове на деня, за да видим такъв старт на първенството на нашите. Тези, които имаме спомени от "лудото американско лято" наистина сме щастливци. Няма да се повтори... Никога...

Баща ми ме заведе на посрещането на героите. Именно това е първият ми голям спомен от спортен момент. Мач нямаше, но се докоснах до супергероите на моето детство. Те не се казваха Батман, Супермен или Спайдърмен, а Стоичков, Балъков, Трофон Иванов... Вечна му памет на Туньо. Плаках много на поклонението му, сякаш наистина бях загубил мой близък роднина. Помня морето от хора на "Цариградско шосе", на "Орлов мост", на стадион "Васил Левски". Пуснаха част от децата на пистата. Бях на метър от Ицо и "този невероятен Боби Михайлов". Същата нощ почти не спах от вълнение. Така беше и в началото на кариерата ми като спортен журналист, когато мечтите започнаха да стават реалност - бях на рожден ден на Данчо Лечков. Голобрад репортер, който не спираше да се щипе, за да провери отново и отново дали не сънува. Защото беше на празненство със супергероите от своето детство. През нощта с Пламен Николов имахме лек спор с усмивки на лица кой е бил номер 5 от отбора в САЩ. Бях горд, че познах - Петър Хубчев. Тук е моментът да благодаря на моя баща, че ме заведе но онова грандиозно посрещане. Че ръка за ръка изкачихме стълбите, водещи към паркинга пред Сектор "Б" на Националния стадион. Че ми подари спомен за цял живот, който ще разказвам и на неговата внучка. Сега съм у дома най-вече заради него. Живот и здраве, през ноември трябва да празнува 70-годишен юбилей. Бог да го пази! Бог да пази нашите майки и бащи, бабите и дядовците. Да ги пазим и ние. Защото те са хората, заради които имаме живот и сме тук. Аз вярвам, че ще се справим - заедно! И когато всичко това премине, отново ще го държа за ръка и ще се усмихваме. Като в онзи слънчев ден през 1994-а година, когато посрещахме Пеневата чета, впечатлила света.

Още два мача на националите се открояват в спомените ми - чутовният обрат срещу Германия от 0:2 до 3:2, както и победата над Хърватия при откриването на обновения стадион "Васил Левски". Бях на трибуните часове преди срещата, а на таблото многократно си припомнихме мигове от САЩ '94.
Продължавам с ЦСКА. Странното е, че станах фен на "армейците" след... загуба от Левски. Помните двубоя с изпуснатата от Ивайло Андонов дузпа. След това вратарят на Левски Димитър Иванков козирува, а после дойде и победното попадение на Георги Иванов-Гонзо. Бях на училище, втора смяна. В класа ми само левскари. Реших, че ще съм опозиция. А и бях категоричен, че ЦСКА не трябваше да загуби. Не ми хареса и реакцията на Иванков. Постепенно любовта ми към "червените" се засилваше.

Три са мачовете на ЦСКА, които искам да отбележа. Не беше лесно да си фен на "армейците" в началото на този век, когато Левски печелеше титли и купи. Но на 26 октомври 2002-ра година ЦСКА победи с 3:0, с два гола на Макдоналд Мукаси и един на Светльо Петров, а в края на сезона вдигна титлата.
Години след това, вече като журналист, бях част от друг голям успех - 3:1 на "Герена" (2011-а). Защо казвам, че бях част ли? С тогавашния треньор Милен Радуканов изградих приятелски отношения. Такива са и до днес. В дните преди дербито "сините" не спираха да се заканват, че ще разгромят съперника си. Дори някой беше казал, че може да подобрят рекорда си от 7:1 за най-голяма победа в мач номер 1 на България. Аз бях репортер във вестник "7 дни спорт". Един ден Милен ми се обади и каза: "Ако искаш пиши, че много ни е страх. Че ще се защитаваме през цялото време, че ще играем в схема 5-4-1". Естествено, казах на шефа на отдела и на главния редактор. След като информацията идваше директно от треньора на ЦСКА, написах го. Не знам колко е повлияло на "сините", но "червените" ги надиграха тотално тактически. Милен спечели битката с Ясен Петров. След мача закъснях за отзивите. Радуканов вече се беше качил в автобуса на ЦСКА. Слезе, дойде при мен и каза: "1% от тази победа е заради теб". Милен беше вкарал всички оръжия преди и по време на битката. Но това му изказване беше нищо в сравнение с изхвърлянията на левскарите. Сигурно наистина "червените" са се страхували - до началото на мача. Играха и в защита, но бяха перфектни в атака. С два гола на Мишел Платини и един на Апостол Попов водеха с 3:0 в 66-ата минута. Левски не вкара, направи го Костадин Стоянов - в собствената си врата.

Незабравим спомен остава и победата над Байер (Левркузен) с 1:0 на "Армията". Бях на стадиона. На много седалки имаше по двама, че дори и трима човека. Посрещането на Димитър Бербатов беше много топло. А при гола на Мурад Хидиуед еуфорията беше неописуема, сякаш трибуните щяха да се срутят под кракати ни...

Идва ред и на спомените с Барса. И те са толкова много. Естествено, става въпрос за всичките победни финали в Шампионска лига, за гола на Андрес Иниеста в последните секунди на мача с Челси, който класира каталунците за двубоя за трофея в Рим през 2009-а година, спечелването на 6 титли и купи от 6 възможни, онзи епохален обрат над ПСЖ, 6:2, 5:0, 5:1 и 4:0 в Ел Класико срещу Реал (Мадрдид)... И още, и още...


За първи път гледах Барселона на живо през 2006-а. Денят бе 22.11, а "блаугранас" гостуваха на Левски в мач от груповата фаза на Шампионска лига. 22.11. Обичам нумерологията. Подобно на легендарния Йохан Кройф, вечна му памет. Барса победи пред очите ми с 2:0. 11 - 1+1 - първи мач за мен и отново 2, когато ги събереш. За двойките ще стане дума и в следващите редове. Още пазя билета от този мач - не е късан, непокътнат е. Тогава бях в казармата. Положих огромни усилсия, за да мога да съм на стадиона. След това не излизах гарнизон повече от месец. Но определено си заслужаваше. Видях с очите си головете на Жули и Иниеста, видях Роналдиньо, Шави... След това имах възможността да гледам на "Камп Ноу" Рони и друг мой голям любимец - Ривалдо, в мач на ветерани срещу Манчестър Юнайтед.


Завършвам с история от тази година. Поради различни причини така и не успявах да гледам на живо Барса на Лионел Меси. Бях си обещал да го направя скоро, преди той да спре с футбола. Подготвях го от края на 2019-а. И отново идва нумерологията - запазих билет за мача с Леванте, който се игра на 02.02.2020-а година. В Каталуния още имаше живот. И слънце. Още коронавирусът не беше задушил и тази област. Победихме с 2:1, а двата гола бяха дело на детето-чудо на Барса - Ансу Фати. Меси даде двете асистенции. Много двойки, нали? Това е и последният ми голям спортен спомен. Все още съвсем пресен.
Приятели, живеем в трудни времена. От нас зависи да се преборим с разпространението на вируса. Ако две-три седмици спазваме стриктно правилата в извънредното положение, ако показваме дисциплина и отговорност, скоро отново ще бъдем заедно с любимите си хора, с приятелите. Отново ще сме в плен на магията на спорта. И ще събираме нови спомени. Без спорт няма спортни медии. Само болестта и смъртта, загубата на близък са по-страшни за един спортен журналист от това той вече да не практикува професията си. Защото, както споменах още в началото - за нас тя е хоби, детска мечта и мисия, огромна и истинска любов.

Бъдете здрави! Бог да пази България!

Ангел Домусчиев, Топспорт

Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.

#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи


AIPS_CARDS