За привилегията да си на световна премиера на женските щанги


АНИ ДОНЧЕВА

Камен Алипиев май пръв заговори за щанги в прелюбопитното предизвикателство на БАСЖ. Та се сетих. Не е като темите във футбола или колективните игри. На е като да изригнеш със спомен за голям и рядък български успех по олимпийските терени. Но е нещо, което няма как да чуете от друг. Голяма хвалба, а! Не, просто стечение на обстоятелствата. Защото бях единственият представител на медиите у нас, акредитиран на първото световно първенство по вдигане на тежести за жени.

Страх, не страх в онези времена - увековечена под американското знаме

Годината е 1987, мястото – Дейтона Бийч, Флорида, САЩ. И аз самата не можех да повярвам. Не си и помисляйте, че в. „Народен спорт“ би потрошил толкова пари да командирова пратеник отвъд океана на подобно, та било то и премиерно, събитие. Не защото щангите не бяха на почит. Напротив! Същата година, благодарение на редакцията, станах пряк свидетел (но не единственият) на невероятния успех на Абаджиевата чета на Европейското първенство в Реймс, Франция, където взехме 7 от 10 възможни златни медала! Това е друга тема - тогава някой бе дръзнал да наруши хегемонията на братския Съветски съюз и неписаното правило да не прибира повече отличия от него! Този „някой“ бе нашият Папа на щангите и оттогава, че и преди това – още след световното първенство в София 1986, откриха силен огън срещу него. И там има интересна история, останала извън страниците на вестника. Но сега става дума за вдигане на тежести в нежния пол!

Явление, което в малко по-други разновидности, като свободни боеве за жени например, заедно с насилие в спорта, комерсиализъм, професионализъм и пр. трябваше да търсим под лупа в буржоазния спорт и да заклеймяваме като упадъчни в редовни малки коментари почти във всеки брой на международната ни страница. А вече до нас достигаше информация, че в глобален план жените търсят поле за изява и в спорт като щангите. Звучеше доста революционно. В Унгария, където е седалището на Международната федерация (IWF), се действаше усилено по въпроса. През 1983 г. Изпълкомът на IWF официално даде зелена улица на развитието на женските щанги. Година след първия международен турнир в Будапеща през 1986 г. вече бе създадена организация и за световно първенство. То изпревари първото еропейско в Сан Марино през 1988 г., защото много от соцстраните, а и не само, трябваше да „узреят“ за тази мисъл. Дори да оставим настрана политическата преднамереност, в чисто човешки план битуваха въпроси от рода на редно ли е нежни създадания, които трябва тепърва да раждат и кърмят, да поемат тежки натоварвания?

Ще направя и едно малко лирично отклонение, за да ви опиша защо този спорт изглеждаше толкова мъжки, толкова мачовски и в моите очи. Заради перото на една много голяма дама в българската спортна журналистика – Надежда Богданова. Тя така описваше най-големите ни щангисти, че, ако не си ги виждал и познавал лично, в съзнанието ти изникват не хора, а митични същества, богатири, богове. Нима имаше място за богини в този мъжки свят? Такива вече бяха златните момичета в художествената гимнастика... Но вдигане на тежести?

На този въпрос се мъчех да си отговоря с „промития си мозък“ през цялото време и преди, и по време на шампионата в Дейтона Бийч.

„Оушън Сентър“ - арената на първенството

Само да обясня как така на мен се падна тази чест и след това ще продължа по същество. Ами, беше си политика на Международната федерация, днес бихме му казали пиар, за популяризиране на явлението в страни, за които то е не само нещо ново, но и по-трудно за възприемане. Затова имаше специални покани. Срещу предоставената възможност с пътуване и пребиваване изцяло на разноските на IWF имах ангажимента да напиша статия по темата за авторитетното й списание извън репортажите за собствения вестник, разбира се. В нашия случай бе и нещо като бонус, реверанс, задето родната федерация се бе постарала да участва с отбор в световната премиера. Действащите лица в нея всъщност бяха 100 от 27 страни. Но имаше делегации със статут на наблюдатели от десетина държави, сред които СССР, ГДР, Румъния, Швейцария, ФРГ и др. Ето къде пак ги изпреварихме руснаците!

Използвах дългото пътуване, за да разговарям с всяко от нашите момичета (за протокола: 6 участнички - 6 медала: 1 сребърен на Маргарита Бабаджанова и 5 бронзови – на Сенка Асенова, Габриела Димитрова, Таня Янева, Миглена Мелешкова, Снежана Василева, както и световна титла в изхвърлянето в кат. до 75 кг на Таня Янева. Плюс 3-то място отборно след Китай и САЩ и пред основния ни съперник Унгария).
Дейтона Бийч, Флорида - снимка за спомен с отбора
Ако мога да обобщя с едно изречение – мотивацията на всяка от участничките ни бе стремеж да се реализира след недотам успешни опити в други спортове или сфери – от акробатика, спортна гимнастика, лека атлетика в силови дисциплини до ... модния подиум. Закъде без манекенка? Точно тя – Габриела Димитрова обаче, не се завърна обратно у дома. Беше успяла да заблуди векеретата и изчезна през уреден канал веднага след старта си. Разпитваха ни и там, и след завръщането ни в София. Но във Флорида българките станаха център на внимание и извън подиума, защото местните медии бяха разтръбили гръмко новината.
Факсимиле на репортажа във вестник „Народен спорт“
А аз продължавах да търся отговор на въпроса с какво може да е привлекателен този спорт за жените и има ли той място под слънцето. Във време, когато в България не знаехме какво е фитнес зала, една канадка сподели, че така или иначе всеки ден вдига тежести, за да поддържа формата си на полицай. Защо да не печели и медали. Имаше доста други като нея. Спомням си и за психотерапевтка, която в желанието си да прави мускули нямаше нищо против да се състезава.

В търсене на мъжко мнение за женските щанги, виждам, че на мушката ми е бил големият шампион Юрий Варданян. “Не очаквах да присъствам на толкова голямо състезание, участничките изглеждат съвсем добре. По отношение на техниката някои дори превъзхождат мъжете...“. И друго изтъкна още той - че жените умеят да се борят в моменти, когато един мъж би се отказал, че упорстват докрай. Би насърчил и сестра си да тренира, ако не се била омъжила наскоро.

Джуди Глен, пионер в женската тежка атлетика, първата жена в света съдия от международна категория, се оказа и добър пророк: “Състезателките ни убедиха, че заслужихме своя шампионат, своя ден. Виждам майсторки на техниката – силни, но заедно с това и женствени жени. И вярвам, че ще привлекат след себе си и други...“

Времето показа, че е била права. Женската тежка атлетика оттогава измина дълъг път, извоюва равноправие с мъжката. Направи дебюта си и на Олимпийски игри в Сидни 2000.

Още в Дейтона Бийч вече бях разсеяла собствените си съмнения. Сякаш се бях озовала в страната на чудесата. Не само заради вълшебното място, но което бях попаднала. Няма да описвам всичките преживявания, но ще кажа, че дори летяхме по прочутатата автомобилна писта, возени от професионални пилоти. „Оушън Сентър“, където се състоя шампионатът, бе като ефирно привидение от бял захарен памук. Редуваха се какви ли не картини. От непосилната в началото гледка на огъващи се под тежестта на щангата разнолики момичета. През истинската метаморфоза за гала вечерята дотам, че да не можеш да познаеш същите тези еманципирани млади жени, превърнати в омагьосани принцеси, така щастливи и красиви на първия си бал. До реалния свят, в крайна сметка, в който жената е свободна да направи своя избор, да търси и намери себе си. Дори това да е борбата с щангата.

Българската федерация по вдигане на тежести даде от самото начало този шанс на представителките на нежния пол. Още през 1993 г. Варна стана домакин и на дамски шампионат на планетата. За изминатия дълъг път от Дейтона Бийч до днес е достатъчно да се позовем на зашеметяващата статистика, че абсолютната рекордьорка по брой на медали от големи първенства в българския спорт при жените изобщо е щангистката Милена Трендафилова – 56 медала с 39 шампионски титли! По петите й са Изабела Рифатова с 49 и Гергана Кирилова с 48 медала. Броят се и тези в движенията. И така, на първите пет места – все „железни“ дами. Това несметно богатство бе „измерено“ от Михаил Делев за „Паметната книга на българската спортна слава“. Даже и за 6-ото място Жанета Георгиева изпреварва с едно сребро Весела Лечева (стрелба) – с 24 медала, от които 12 златни и Мария Петрова (художествена гимнастика) – с 24 медала, с 10 златни. Невероятно, но факт!

Своебразен женски принос в този отдавна не само мъжки спорт има и пишещата тези редове, която в началото на 90-те години на миналия век бе първата жена изобщо, избрана за член на комисията на АИПС към Международната федерация по вдигане на тежести. Ще е изненада за мнозина, които дълги години са ме свързвали повече с фигурното пързаляне, да речем.

Една коронавирусна ваканция не стига да си кажем толкова много неща, но за предпочитане е да свърши по-скоро.

Бъдете здрави, добри и толерантни! И вярвайте в жените!

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи


Sport Toto - Header