За боговете и мухите в баскетбола


ВАНЯ ВЛАШКА

По американския спортен канал ESPN върви документалният филм „Последният танц“ – за легендарните „Чикаго булс“ и Майкъл Джордан. В началото на сезона 1997/1998 г. генералният мениджър Джери Крауз заявява публично, че това е последният сезон на треньора Фил Джаксън и няма да му продължи договора. Часове по-късно Майкъл обявява, че и той ще си тръгне, защото не иска да играе при друг треньор, освен „Мастър Зен“ Джаксън. Точка. В първия тренировъчен ден Фил раздава на играчите папки с плановете за сезона, на която пише The Last Dance.

Днешният комисар на Лигата - Адам Силвър, по онова време е шеф на отдела NBA Entertainment в централата в Ню Йорк. Анди Томпсън (чичото на Клей Томпсън от „Голдън стейт уориърс“), продуцент в отдела на Силвър, дава идеята да заснемат финалния сезон на Майкъл и „Чикаго булс“. И двамата се наясно, че това е уникален шанс. Но има един сериозен проблем: разрешението за достъп до кухнята на отбора – съблекалните в „Юнайтед сентър“, тренировъчната база „Берто“, автобусите, чартърите, хотелите, паузите между мачовете. Тогава Адам Силвър се обажда на Майкъл Джордан. В началото Въздушния казва „Не!“. Следва втори разговор, в който адвокатът буквално го заковава: „Виж, Майкъл, един ден децата и внуците ти ще искат да видят твоя последен сезон с „булс“. Само ти и аз ще имаме пълен контрол върху заснетите кадри. Единствено при съгласие на двамата, те ще бъдат използвани за документален филм. Ако един от нас каже „не“, няма да има филм“. И Майкъл казва: „Окей, да го направим!“ Каква е емоционалната връзка на нюйоркчанина Адам Силвър с този отбор и този град? След завършването на университета „Дюк“, той записва докторат по право в Чикагския университет и се дипломира през 1988 г. Дишал е легендарния въздух с Джордан, „биковете“ и техните милиони фенове в „Града на ветровете“.

Заснетите кадри от този последен сезон, повече от 10 000 часа, престояват цели 18 години в хранилището на архива на НБА в Ню Джърси. До 2016 г., когато режисьорът на бъдещия филм Джейсън Хейр и продуцентът Майк Толин се срещат с Джордан в Шарлът, Северна Каролина. Това означава, че преди това и Адам Силвър, и Майкъл вече са казали „да“!... Денят е 22 юни 2016 г. и телевизиите предават директно шампионският парад на „кавалерите“ по улиците на Кливланд - Леброн Джеймс и компания с купата на НБА. И още един интересен момент: режисьорът Джейсън Хейр за втори път среща на живо своя идол. Бил е само на 9 г., когато открива в коледния си чорап подарък от своя баща: 2 билета за „Чикаго булс“ - „Бостън селтикс“ на 20 април 1986 г. Четири месеца по-късно в този мач Майкъл вкарва рекордните 63 точки на „келтите“, а Джейсън и баща му са на трибуните в „Бостън гардън“. На пресконференцията след мача Лари Бърд произнася култовата фраза: „Това не беше Майкъл Джордан, това беше Бог, преоблечен като Майкъл Джордан“! Тогава между играчите в Лигата тръгва новият псевдоним, произнасян със страхопочитание: „Черният Исус“ (The Black Jesus).

Гледайки кадри от шоуто на „Дрийм тийм“ на олимпиадата в Барселона (1992 г.), включени в документалните серии на „Последният танц“, се върнах доста години назад. И аз бях там, на стадиона, на откриването на игрите. Нашите журналистически места бяха на около 30 метра, не много високо над пистата. Спортисти от цял свят дефилираха, но аз чаках отбора на САЩ. Така се случи, че целият „Дрийм тийм“ застана точно срещу мен. Когато видях Майкъл Джордан, светът сякаш спря да се върти. Нищо повече не ме интересуваше. Ако ме питате какво имаше на това откриване, не мога да ви кажа, нямам никакъв друг спомен. Аз просто седях и гледах Майкъл, и така... два часа и половина! Да си призная, плаках от радост. Той говореше, смееше се с другите наоколо – Скоти Пипън, Чарлз Баркли, Меджик Джонсън, Лари Бърд. На лявото си ухо имаше диамантена обица, която проблясваше под пулсиращите светлинни ефекти на стадиона. Имаше нещо магическо в този малък диамант, беше като светулка, която буквално ме хипнотизираше. В подобна безтегловност бях и дни по-късно в залата на Бадалона (на 15 км. от Барселона), където се играеше баскетболният турнир. Американците имаха един абсолютно предрешен мач срещу Ангола, но това нямаше никакво значение. Отидох да видя за първи път на живо играта на Майкъл. Познавах всяко негово движение, стрелбата му, даже и кога си изплезва езика, но всичко това беше по телевизията. Седях на първите журналистически банки, на метър от игрището. Този път я нямаше обицата на ухото му, но магията беше същата. И пак виждах само него: как поема топката, дриблира, тръгва в атака, извисява се и ръката с топката буквално увисва във въздуха над ринга. Пуска я в мрежата, когато всички, скочили заедно с него, вече са се приземили върху пода. При Майкъл няма нито едно грубо, накъсано движение, всеки елемент на играта отиграва със съвършена, извънземна елегантност!

Едва тези седмици, през които гледам „Последният танц“, си дадох сметка, че най-любимите спортни моменти в 37-годишната ми вестникарска кариера са били именно тогава – през 1992 г. на стадиона в Барселона и в залата на Бадалона. При живите ми срещи с Майкъл Джордан...

Когато реших да тръгна за Америка преди 18 години, знаех, че отивам в Чикаго. Никой друг град не ме е привличал така. Защото това е градът на „булс“ и Майкъл. Когато си купих кола и започнах да карам по магистралите, в главата си разигравах различни чудати сценарии. Например, как го срещам внезапно, ей, така - както си карам, виждам в съседното платно черен „Корвет“ с номер MJ 6, или черно „Ферари Тестароса“ с номер M-AIR-J. И какво правя? Едно на ръка, че ще полудея, но сигурно ще спра цялото движение по магистралата и ще хукна към него, крещейки: „Майкъл, обичам те! Обичам баскетбола и ти си неговият Бог“! Въпреки че по това време Джордан играеше във „Вашингтон уизърдс“, заради контузия прекарваше повече време в Чикаго и медиите го преследваха.
Една от любимите коли на Еър Джордан – „Ферари Тестароса“.

„Последният танц“ откри доста подробности, които не знаех досега. Екипът е направил повече от 100 интервюта с бивши и настоящи играчи в НБА, треньори, двама президенти на САЩ (Барак Обама и Бил Клинтън), известни лица от шоубизнеса, журналисти.

Президентът Барак Обама е луд фен на „Чикаго булс“.

Откъде идва тази страст, с която Майкъл обича баскетбола и убийственият му инстинкт да се състезава със себе си и с другите, по всяко време и навсякъде? Във филма Джеймс Джордан, бащата на Майкъл (б.а. – убит на паркинг в Северна Каролина от двама тийнейджъри на 23 юли 1993 г.), издава тайната: „Ако искате да извадите всичко от Майкъл за нещо, просто му кажете, че не може да го направи“.

Майкъл Джордън ридае с глас на пода на съблекалнята, току-що спечелил 4-та си шампионска титла в Деня на бащата, 1996 г. Предишните три финални победи е празнувал заедно с баща си Джеймс Джордан.

В едно от трите интервюта, правени специално за „Последният танц“, Майкъл Джордан говори какво означава да се спечелят 6 шампионски титли в 8 сезона на НБА и отговаря на критиките към него, че постоянно предизвиквал играчите в отбора, назидавал ги, съсипвал им психиката и т.н.: „Победите си имат цена. Лидерството си има цена. Ако не си готов да я платиш, просто не се захващай!“ Получава в това отношение и подкрепата на съотборника си Бил Уелингтън: „Майкъл знаеше, че не може да спечели шампионата, ако всичките 12 момчета от състава не си вършат работата и не се раздават 100% всеки ден. Така че той ни натискаше. И ако сметнеше, че не даваш най-високото си ниво, щеше да ти го каже. Не беше лесно да чуеш истината с брутална откровеност. И познайте какво - това работеше!“

Няма да разказвам повече. Десетте едночасови документални серии на ESPN/Netflix са изключителни! Мога да се обзаложа, че „Последният танц“ ще вземе „Оскар“ за документално кино през февруари 2021 г.

Така пазеха Майкъл „лошите момчета“ от „Детройт пистънс“.

***
Сега за хвърлената ръкавица към мен от колегите Ивайло Герчев и Найден Тодоров - да разкажа как Жорж Ганчев ме отряза в Перуджа от чартърния полет за София. Там, в Италия (8-13 юни 1993 г.), беше последното за българския женски баскетбол европейско първенство. Скандалите ми с Георги Петрушев Ганчев започнаха предишната година, когато излъга нагло баскетболните хора. Хвърли им в лицата бомбата, че ще докара в касата на федерацията 3 милиона долара и те го избраха за президент на БФБ. Тогава в „Труд“ написах коментара „Синдромът на оглупяването порази българския баскетбол“ (22 февруари 1993 г). Под него Людмил Неделчев написа за още едно дело, сътворено от „великия мениджър Жорж“ при подобряването на световния рекорд от сливенския триатлонист Красимир Костов в пробега му от Лондон до Париж.



Тук искам да отворя една скоба, най-вече заради паметта на Люпи и Владо Петков (Бог да ги прости!), а и заради себе си. Искам да спра сега и завинаги слуховете в гилдията, знам ги повече от 25 години. Бях завеждащ спортния отдел, когато Владо Петков, вече зам.-главен редактор на „Труд, ми съобщи, че Люпи иска да дойде при нас. Казах му: „Влади, не мога да бъда началник на Люпи. Прекалено много го уважавам, нека да дойде като шеф на спортния отдел, на мен ми е добре и като редактор“. Слязох на по-ниска заплата, а Люпи стана шеф. Цялата редакция на „Труд“ беше изтръпнала, няма подобен случай в историята на вестника, когато някой се отказва от високата си заплата. Изобщо не ми пукаше. Люпи идваше от телевизията и вестникарството му беше непознато. Месеци наред оставах на неговите дежурства. Научих го да пише на компютъра, да праща директно готовия материал в компютърния отдел, заедно четяхме текстовете. Отделно давах моите дежурства. Гордея се със себе си, защото помогнах, когато трябваше, на един от моите учители и приятели в професията, когото обичах и уважавах. Това е истината. Затварям скобата.

Месеци преди Жорж Ганчев да стане президент на БФБ, бях пуснала още няколко мои разследвания: как е откраднал 46 скулптури на художниците Ставри Калинов и Вежди Рашидов от тяхна изложба в едно (оказало се) лондонско мазе; как не плаща заплатите на строителите, които издигат палата му във Владая и т.н. Когато дойде време за европейското в Перуджа, „Труд“ ми плати пълна командировка, включително и чартърния полет с нашия женски национален отбор. На отиване всичко беше нормално, защото Петрушев не ме познаваше. По средата на първенството обаче при мен дойде колегата Румен Хаджиянков (в ролята на водач на отбора) и ми каза, че Жорж Ганчев е разбрал коя съм и няма да ме качи в самолета обратно за София. Така ли? Изобщо няма и да отида до летището на Перуджа, отказвам да участвам в този цирк. Обадих се в София на мой приятел, който ми купи билет за редовния полет от Рим и го изпрати по екипажа на нашия самолет на тръгване от София.

На другия ден след финала на европейското първенство шампионките от Испания ме прибраха в техния автобус от Перуджа до римското летище „Фиумичино“. Те отлетяха за Мадрид, а аз – за София. В същото време колегите изпращат редакционната кола на аерогарата в София да посрещне чартъра. И понеже ме няма, след няколко часа колата отново се връща за редовния полет. Както се очакваше, отидохме директно в редакцията. Хванахме графика и на другия ден в „Труд“ излезе нова плесница срещу великия Пинокио. Така - красиво и достойно - се работеше в професията през онези години. Малко преди журналистите, наричани днес махленски „мисирки“, да бъдат завряни в блатото на слугинажа. Но това е друга тема. Случката в Перуджа не е сред любимите ми спортни моменти. А главният „герой“ в нея е просто една досадна муха, кацнала за малко върху фрака на тази велика игра – баскетбола. Знам какво е казал поетът Хилон от Спарта: за мъртвите или добро, или нищо, освен истината. Имате истината.

P.S. - първородният син на Джордан, Джефри Майкъл Джордан, се ожени за българката Радина Анева преди година. Сега вече Майкъл е и български свекър! Телевизиите в България имат уникалния шанс да купят „Последният танц“ и да поканят за премиерата самия Майкъл Джордан, заедно със сина му и снахата Радина. Според мен, висок е процентът на вероятността да приемат поканата. Най-добрият посредник би бил Георги Глушков, президентът на БФ по баскетбол.

Ваня Влашка
Чикаго

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент

AIPS CARDS