От малкия Макон до величието на „Велодром”

Изборът ми падна върху последното засега Европейско първенство. Във Франция от името на „Нова” и „Диема спорт” бяхме командировани четирима човека – операторът Димитър Манов, Георги Драгоев, Илиян Енев и аз. Прекарахме точно 34 дни в страната, която е символ на любовта. Голяма част от тях – разделени. Точно поради тази причина заедно решихме, че за нищо на света няма да нарушим целостта на екипа в дните на последните три мача. Помолихме за разрешение генералния щаб в София и веднага получихме зелена светлина.

Така, в пълен комплект, се отправихме с кола към първия полуфинал в Лион. Планът беше ясен – гледаме Португалия – Уелс (никой от нас нямаше ангажимент да го коментира, тъй като правата бяха в БНТ), после се насочваме към Марсилия за Франция – Германия и се прибираме в Париж за големия финал.

Тези, които ме познават отлично, са наясно, че търся и най-дребните детайли, за да освежа или разнообразя коментарите си. И винаги има нещо, което ме човърка отвътре, за да търся още и още. Така беше и преди полуфиналите. Франция имаше своя лидер в атаката в лицето на Антоан Гризман – с четири гола и две асистенции той уверено вървеше към това да стане вторият „петел” след Мишел Платини, спечелил „Златната обувка” на Европейско първенство. Отне ми малко ровичкане, за да видя кое е родното място на Гризман. Оказа се, че е Макон, едва 30-хилядно градче в сърцето на Източна Франция. Намиращо се на няма и 73 километра от Лион. С други думи, на 52 минути от арената за първия полуфинал на Евро 2016. Затова предложих на колегите да отидем до Макон – хем за да направим репортаж преди Франция – Германия, хем за да натрупаме още малко информация за нападателя на домакините. 

Речено-сторено. Изминахме 340-те километра от Париж до Макон и се озовахме пред „Стад Пиер Герен”. Никой не ни очакваше, но в дните преди нашето посещение от там бяха минали повечето от водещите европейски медии. Вероятно поради тази причина, или пък защото никога до този момент не бяха разговаряли с българи, от персонала ни приеха изключително радушно. А за късмет разговарях с Морис Болюсе, секретар на УФ Макон от 1981 до 2011 година и настоящ член на борда на директорите. Човекът разказа всичко за Гризман – от идването му в академията като 5-годишно дете до преминаването в школата на Реал Сосиедад 8 лета по-късно. Забелязан е от скаутите на испанския клуб на турнир в Монпелие, като според легендата е хванал око най-вече заради различния цвят на чорапите, с които е играл. Едва ли е вярно, още повече имайки предвид думите на Болюсе, който свидетелства, че хилавият дребосък е бил изключително упорит и редовно е вкарвал по 10 гола срещу по-големи съперници.

Разочарованието от неуспешни проби в Метц и Лион също допринася за преминаването в Сан Себастиан. Дори и далече от дома, Антоан не спира да се радва на любовта на своите съграждани. И понеже синът никога не забравя своите корени, Гризман не се колебае, когато получава възможност да създаде турнир за подрастващи, който носи неговото име. Той е за деца от 9 до 15-годишна възраст и се провежда всяко лято в Макон. Гризи е пропуснал само три издания – и трите съвпадащи с големите първенства, на които участва с националния отбор на Франция.

На изпроводяк момчетата, които по същото време имаха тренировка, ни изпратиха с песента за своя любимец, която се носеше от уста на уста из цяла Франция: „Анто-Анто-Антоан Гризман, Антоан Гризман”.

С усещането за добре свършена работа се насочихме към “Парк Олимпик Лион”. С огромен кеф изгледахме победата на Португалия над Уелс, като май само ни липсваха семките, за да се почувстваме като истински фенове.

Но тук някъде започна изпитанието. Аз и операторът Митко Манов не мигнахме почти цяла нощ, за да успеем да монтираме видеото за Гризман и да го изпратим за студиото преди втория полуфинал. Сигурно по-лесно за нас щеше да е да пуснем суровия материал, но и двамата сме от тези хора, които предпочитат да изпипват работата си до край, пък било то и с цената на преумора.

Сутринта посветихме на отзвук от успеха на португалците, като се върнахме до стадиона, за да направим включване за новинарската емисия и да запишем кратко видео за вечерното студио. Бяхме сигурни, че имаме достатъчно време да стигнем до Марсилия, още повече, че магистралата беше с четири ленти и според ДжиПиЕса 317-те километра можеха да се вземат за малко над три часа, при това със средна скорост. Малката подробност, която не знаехме, беше, че точно в този ден, 7 юли, се открива морският сезон във Франция. И всичко живо се мята на колите и отпрашва към Южна Франция. Ако ме питате мен, няма какво толкова хубаво в плажовете там – изобилстват от камъни, включително и на влизане в морето; а пясъкът е само мечта. 

Колоните от автомобили обаче ни взеха здравето. Около 6 часа след като тръгнахме от Лион, започнахме да се потим от притеснение, че няма шанс да стигнем навреме. Особено аз, който имах и отговорната задача да коментирам полуфинала. За капак почти през няколко минути звънеше телефонът или на Георги Драгоев, или на Илиян Енев – с настоятелни молби от Новинарския отдел на „Нова” задължително да има включване на живо в Централната емисия в 19 часа българско време. Вярвате или не, горе-долу към 19:30 и след близо 8 часа шофиране влизахме в Марсилия – а ДжиПиеЕсът безмилостно показваше, че задръстването ще ни коства поне още два часа, за да се доберем до стадиона. Колкото и пъти да чуваха „Не” в отговор на молбите да направим пряко включване, от Новините не се отказаха – и отбихме на първото възможно място. Манов нагласи камерата, а Драгоев направи включването. Това бяха още няколко ценни минути за нас, а на всичкото отгоре Жорката си забрави очилата.

Пъпленето към крайната цел продължаваше с все по-бавни темпове. Започнах да търся спасителен вариант – и понеже вече бях посетил Марсилия за Англия – Франция, горе-долу бях опознал града и имах идея за спирките на метрото. Някъде около станция „Сен Шарл” отсякох: „Пичове, аз слизам и продължавам с метрото, иначе мачът отича”. Обаче някой трябваше да дойде с мен, защото тепърва ни предстоеше да вземем акредитациите от стадиона – а мястото за раздаването им беше сравнително далече от журналистическия вход. Един пропуск щеше да остане за мен, а с останалите човекът, тръгнал с мен, трябваше да посрещне другите двама, когато пристигнат. Няма да забравя доверието от страна на Илиян Енев, който без колебание изрази желание и готовност да ме последва. Слязохме в мрака на „Сен Шарл”, само за да се сблъскаме със следващото препятствие – морето от фенове, запътили се към стадиона. Блъскахме се с немци и французи, които пееха и пиеха бира (но бяха хрисими в сравнение със северно ирландците, които бях срещнал по-рано на турнира и които използваха празните чаши от бира, за да ги пълнят отново с течностите си, които после щедро разливаха върху всичко живо).

Успяхме да пробием тълпата и да се набутаме в мотрисата. Няколко спирки по-късно вече бяхме на стадиона, но междувременно бях предупредил екипа в София, че шансът да стигнем навреме вече клони към нулата – и една от кабинките беше подготвена за алтернативен коментар. Колегите в България до такава степен се бяха стреснали от нетърпящия ми възражение тон че бяха възложили на бъдещата ми съпруга Ина да комуникира с мен по „Вайбър”, докато умело режисира живия ефир (познавайки мрачната фаза на своето настроение, вероятно съм изръмжал нещо от сорта на: „Не ме занимавайте, няма да стигна навреме, майната ви”) .

Може би около 35 минути преди първия съдийски сигнал вече бях заел коментаторското си място. Направих включване за студиото с последни новини, отворих записките си и зачаках. Ще разкрия една малка тайна, която не знам дали е валидна за всеки колега. Но има едно особено шесто чувство, когато си се занимавал дълги години с тази професия – и то рядко те подвежда. Именно то ме беше обхванало когато предложих да отидем до Макон. Знаех, че това ще е вечерта на Гризман. Когато „петлите” спечелиха дузпата в края на първото полувреме, почти инстинктивно включих видео режима на телефона си. Може би това беше първият и последен път, в който можех да снимам гол на полуфинал на Европейско първенство, при това със собствения си коментар. Запечатах момента в 38 секунди.
Същият играч оформи и крайното 2:0, а след мача целият френски отбор се забавляваше с феновете по трибуните, имитирайки викингския зов на исландците.

Щракнахме се за спомен с Илиян Енев веднага след мача. Прибрахме се в хотела каталясали, но щастливи. На следващия ден се върнахме на „Велодром”, за да подготвим поредния материал за студийната програма. Имахме късмета да се разходим във вътрешността на стадиона, а и да влезем в двете съблекални.

Малко след това, точно преди да се включа в новинарската емисия на обяд, докато Митко Манов настройваше камерата на Старото пристанище в Марсилия, покрай нас мина автобусът на Франция, запътил се към Париж. Пожелах си да съм видял последната им победа на Евро 2016 точно в Южния град. И това се сбъдна. Португалия прониза „петлите” насред Париж. Не беше толкова сладко, колкото кинжалният удар на Емил Костадинов от 1993 година, но беше силно емоционално за мен – още повече, че на мен се падна да коментирам шампионския гол на Едер в продълженията.

Това лято за съжаление няма да има Европейско. Ще трябва да мине още малко повече от година. Този път ще го гледам у дома. Това е пътят, който сам си избрах. Но, честно казано, не съжалявам. Тревожа се за всичко онова, което ни заобикаля. Иска ми се час по-скоро да се освободим от вируса. А онази, другата болест, свързана с любовта към коментаторската професия, едва ли някога ще отмине. Тя е сбъднатата мечта на едно дете, което строеше по 11 човечета от конструктори и ги сблъскваше едни срещу други, докато четеше имената им от вестник „Старт” или „Футбол”. Живеем само един път. И затова си заслужава да се възползваме от всеки момент, който ни се подарява, за да разкажем част от своята история.