Вехти свидетелства

Навремето легендарният колега от „Народна младеж“ Андрей Кожухаров постоянно измисляше как да похарчи някоя комсомолска паричка - ту някъде ще заръмжат мотори, ту нейде момичета ще развеят ленти. В един момент и Царят изправи снага – Андро заорганизира някакви футболни мачове между дебютанти в „А“ група и звезди на „Б“, между български играчи от нашето първенство и „чужденци“ и каквото там друго можете да се сетите. Шоу отвсякъде! Моята „карантина“ в „Антени“ (в първите си 5 години написах един сериозен материал за футбол, направих интервю с Георги Димитров, отразих бенефиса на Бонев и уважих локомотивския турнир в памет на Котков. За сметка на това получих бляскавата възможност да отразявам Спартакиада, Световно по акробатика и да анализирам масовия спорт в над 30 свои публикации с командировки в градове от страната) току-що бе изтекла, когато дойде неговата покана за мое участие в празниците му.

Събираме се на летище София, около мен – все шефове на отдели, огромни имена в професията. Отивам при Кумана (Николай Куманов - с него си „връзвахме“ по някой лев на белот и табла, но винаги се стараех това да не наруши сериозно бюджета му) и предлагам облог: „Аз залагам 300 срещу 100 лева, че Любо Пенев ще стане голмайстор на следващото първенство. На теб ти давам всички останали.“ Кумана ме пита къде е уловката, сетне привиква и други колеги. Сред тях се появава едно момче с лъскав черен костюм и лачени обувки. Побутва ме и пита: „Какво казваш ТИ?“ Поглеждам го строго, тогава спортистите се обръщаха към нас в учтива форма. Казвам му, че залагам 300 лева за Любо голмайстор догодина. И го питам: „Участваш ли?“ „Да, залагам 300, че няма да е той“, увеличава парите от сигурната ми печалба момъкът. Вече научен от Цеката как да се пазаря при басовете, проблясвам с още една застраховка: „А кой?“ „Аз, разбира се“, отговаря ми безалтернативно СТОИЧКОВ.

Пет кръга преди края на следващото първенство Любо Пенев изпреварваше Ицо в голмайсторската листа с 6 гола. При предрешена домакинска победа на „Армията“ срещу „Дунав“ Пенев направи безобидно подаване на десетина метра. В центъра. Сетне са хвана първо за крака, сетне – за главата...

В последния мач на Стоичков му трябваше гол, за да изпревари Любо. Временно напуснах сватба. На която бях в ролята на кум. С триста лева за грешен получател в джоба. Христо вкара още в началото. На полувремето му дадох парите. Той ги потри в бузата си и ги даде на Боби Божинов. Да му ги пази до края на мача..

Имахме още няколко подобни „единоборства“ със Стоичков. На едно от тях, в бара на столичния „Скай клуб“ (пак след мач от контингента на „Народна младеж“!) легендарният ИСС „Старт“ посвети почти цялата си трета страница (снимката е изрязана от нея, автор е Бончук Андонов): „Четири пъти Ст. срещу Ст.!“ И там загубих 200 лева. Сетне стигнах до една добра печалба, но той ме „клати“ доста време, докато си плати…

          Котков е икона! Невинаги беше най-добрият, често го изпреварваха в славата, мнозина вкарваха и голове по-често от него, а и в вдигаха повече титли. Бъркаха му в здравето и за една водка повече или 50 грама коняк в колата. Имаше и „присъди“ за „нарушаване на комунистическия спортен морал“ .

Но хората го обичаха. Много! Своите и другите... Гунди беше „Левски“, Якимов – ЦСКА, а Котето –всички! Бях дете, когато зашушука нещо на един съдия и той отмени отсъдена дузпа срещу него. Преди да му стисне ръката. Сетне отиде от бара на сутрешен мач и помоли наставника Берков да му прости и да го пусне, за да вкара три гола. След като го направи, завъртя ръце за смяна.

Много често съм си задавал въпроса как толкова треньори не намериха начин да съвместят Якимов и Котков в националния отбор, а ги имаха като алтернатива един на друг. Митата беше огромник отвсякъде, но и Котето бе голям. Стигал съм до някои собствени отговорчета, но това е друга тема.

Котков вече е в „Левски“, защото той е станал „Левски-Спартак“. Но преди всичко - защото го няма неговия „Локомотив“, вменен да е част от едно нищо, наречено „ЖСК-Славия“. Играе за Купата срещу ЦСКА. В един момент Митата Якимов бива изгонен. Унило и с наведена глава тръгва от центъра към тунела. Трибуните зверски го освиркват. Котето доближава конкурента си за националната фланелка. Прегръща го. Прави няколко крачки с него. И вдига ръка към феновете с ясно послание:  

Стадионът онемя! Защото мълчанието му бе поискано от КОТКОВ!

                                          *****

В началото на 60-те години из София тръгва мълвата, че в „Локомотив“ расте дете с необикновен талант. Играело по 3-4 мача седмично, вкарвало по десетина гола. Биело фауловете като дузпи, бележело и от корнер. Играело с номер 10 и му викали НАЧКО.

Първата си най-трогателна футболна история Атанас Михайлов ми разказа 12 дни преди кончината си. Бяхме седнали на прочутата каменна маса в бащиния му дом и пиехме турско кафе. В битката си с гадната болест у него бяха проблснали крехки надежди. Някакъв знахар му предложил илач на медена основа, с него се чувствал по-добре. Заговорихме за стари мачове, за личности от историята. Неочаквано той ме попита дали знам как е заиграл с „десетката“ в мъжете на „Локомотив, където той дебютира няколко дни преди да стане на 16 години.

В началото е обличал „седмицата“. Преди един мач (след разбора пред целия тим) треньорът провежда дълъг индивидуален инструктаж на Начко. Той се връща в съблекалнята, когато съотборниците му вече загряват на терена. От пирона виси само фланелката на юношата. Той бърза да я облече и в един момент вижда, че тя не е неговата. На гърба й е изписан номер 10. „Мамка му, как така? Бате Кольо нещо се е объркал...“ Все пак бързо я навлича и побягва към игрището. Да поправят грешката... Вижда Котков с „осмицата“. Но веднага чува благата закачка, придружена с широката усмивка: „Я, колко ти отива тази фланелка!... “ Предаването на щафетата се е случило. Нищо, че при подмяната на екипите след избора на Котето засегнатите са били доста…

 *****

„Не знам!“, тросна ми се ядно Шпайдела , когато го попитах ще играе ли Начко. Това се случи на 11 декември 1979 година, ден преди реванша на „Локомотив“ срещу „Динамо“ в Киев за Купата на Европа. На сантиметри пред вратата на съблекалнята на украинския гранд.

Две седмици по-рано в София Атанас Михайлов, герой досега във всички континентални успехи на клуба си през сезона, бе малтретиран ужасяващо от почти всички съперници. Вкара единствения гол в мача от фаул, когато всичкото „Динамо“ бе на стената, на метър от нея или на голлинията. Кълнеше се (много обичаше да го прави…), че е мушнал и втори, от корнер. Ситуацията и днес е пред очите ми, от 200 метровата дистанция за мен редовността бе на кантар. Но той беше на линията на вратата и виждаше в пъти по-добре…

След този мач се появиха подзаглавия, че „Локомотив“ е обречен за реванша, защото лидерът му е осакатен и едва ли ще може да ходи нормално, камо ли да подкрепя тима си от трибуните. Със сигурност обаче Михайлов не мислеше точно така… В този мъртъв за него период той имаше и различни мисли.

Случи ми се да бъда част от един дълъг купон в дома му. Седяхме до три след полунощ. Той изпи едно малко „Шуменско“. Питам го: „Защо не близваш ракията, интересен ли се правиш?“ А той: „Батка, аз сега не мога да ходя, трева не съм виждал, ако и питие изпия, как ще играя?“

Не се разсърдих тогава, в Киев, че Шпайдела ми е отвърнал гневно. Година по-рано той бе изгонил и върнал Начко в отбора, защото хитрият му ум бе преценил съотношението на силите в българския футбол тогава и гениално бе прозрял, че капитанът ще направи разликата. За да стане отборът му шампион…

Та в украинската съблекалня… Имаше по четири 19 и 21-годишни футболисти. Не посягаха към екипите си. Копираха вторачения поглед на Васил Методиев към Начко. Чакаха дума или жест от него. Минаха двайсетина секунди в гробно мълчание. И сетне отекнаха думите на капитана: „Ще играя, да чукна на дърво, мама им да е.а фашистка!“ И се хлопна между болния и здравия крак…

Младоците, батковците и треньора влязоха в нов живот…

Начко не игра добре в този мач, хич не игра даже. Едвам ходеше по терена. Затичваше са само, когато Блохин псуваше някого от младоците и го наричаше роб. Тогава капитанът отговаряше с цветиста родна ругатня (мир на праха му, и в тях бе великан!), крещеше на украинеца „фашист“ и го бъзикаше с „Ну, заяц, погоди!“

„Динамо“ водеше с 2:0, оптимизъм нямаше отникъде. Тогава една топката стигна до капитана, той я погали по един-два пъти със здравия и болния крак. И направи най-гениалното „копване“ в живота си. Към Нако Дойчев. За удара на живота му!

Украинците бяха заредели 200 маси в хотелския ресторант. На банкета в чест на победата им трябваше да присъстват местни партийни велможи, профсъюзни труженици, директори на предприятия, знаменитости от културния живот.

Дойде само някакъв подшеф на синдиката. Имаше и още двама, и те с наведени глави. Без да навлиза в подробности, началникът на групата каза няколко думи за дружбата между двата народа. И помоли капитана да получи един огромен самовар в името на братското приятелство. Начко тръгна към него.

Ах, опять этот МИХАЙЛОВ! – изстена подшефът…

Моят вестник, „Антени“, си отиде честно и почтено. Не се адаптира към условията на модерния печат и след дълга вегетация фалира. Без нито една стотинка задължение. Към никого!

Тогава дойде и раздялата ми с професията. Тя не бе по взаимно съгласие. Волята бе изцяло моя! В голям вестник заглавие от първа страница информираше как огромен български спортист е нарекъл някаква сервитьорка кучка. По-нататък, в хрониката, пишеше, че същият човек е дарил на черква 20 000 лева…