Случайна среща в Макао

АНТОНИ ЙОРДАНОВ

Ще ви разкажа една за мен много сладка история от лятото на 2013 г. Тогава пътувах с националния женски отбор по волейбол за първото участие в турнира Гран при, сега Лига на нациите. Началният от трите турнира бе в Макао, едно изключително интересно място, а след това летяхме до Пуерто Рико и после до японския град Сендай. Двадесетина дни непрекъснато пътуване, в което заради часовата разлика на моменти не знаехме кой ден от седмицата е…

Макао е в Южен Китай и е мека на хазарта в Азия с огромни хотели и казина. Впечатлени още с пристигането следобед местно време аз, мениджърът на тима ни Борис Халачев и един от най-добрите ни съдии – Александър Виналиев, вечерта решихме да пообиколим около хотела, просто да разгледаме. И така, шляейки се, попаднахме в малка уличка с магазинчета, която обаче бе далеч от представата за някакво атрактивно туристическо място. А и вече беше около 22-23 часа местно време. И в едно от тези магазинчета сме само ние тримата и влизат още три… бели и красиви жени. И както си говорим на български, едната от тях се обърна към нас на… български: „Здравейте?“ Учудването бе меко казано огромно, но и срещата бе изключително приятна. Особено за мен.

Тогава като пратеник на в. „Труд“ освен да пиша за волейбол, трябваше да изпратя и любопитен материал за Макао. Оказа се, че в това далечно място тогава има само 11 българи, които живеят и работят там. И ние срещнахме трима от тях може би на най-неочакваното място и време в град с над 650 000 души. Но късмет...

Тези красиви българки свиреха класическа музика в може би най-популярния хотел в Макао – „Венецианеца“. Това пък е друго уникално място, но за него трябва дълъг разказ. С едно изречение – той е копие на италианската Венеция с водни канали и гондоли вътре в сградата. А също така е копие и на хотел със същото име в Лас Вегас. Просто собственикът е един и същи.

Естествено, при тази случайна среща, аз веднага помолих момичетата да се срещнем и да ми разкажат през техните очи за живота в Макао, както и за себе си. Разбира се, с Борис и Александър след това ги гледахме и слушахме как свирят във „Венецианеца“, а пък там местните хора ни спираха да се снимат с нас като за тях си бяхме атракция. След това се видях и с българките и така стана един много интересен разказ за две вестникарски страници, без да преписвам други автори или Уикипедия, който надхвърляше с 50 процента обема, изискващ се от мен. Благодарение на невероятната случайност…