Григор вдига купата пред теб. Безценно

Честно казано, имах известни съмнения дали да се акредитирам за финалите на АТП в Лондон. Срокът изтичаше, а участието на Григор Димитров не бе сигурно. Е, една вечер у дома взех решението и драснах мейл с попълнен формуляр на приятелите от пресслужбата на АТП. Отговорът пристигна още на следващия ден. В смисъл вътре си, чакаме те. 

Всъщност аз така или иначе щях да се акредитирам. Но това означаваше, че трябва задължително да пътувам за Англия. Поне да си взема баджа, защото иначе изгарям. Или ще ме гледат накриво после от АТП, защото съм им унищожил бройка. Така стана през 1993 г., когато ме акредитираха за “Уимбълдън” още от първия път, но не събрах пари, за да замина.

Е, сега направо ударих джакпота. Димитров направи страхотен финал на сезона, стана първият българин на финалите, а на всичкото отгоре (не че се оплаквам) вдигна и купата насред най-натоварената спортна зала в света,

която

“Спирка Северен Гринуич (Гринич по лондонски). Връзка с друг транспорт и зала О2”. Това го слушаш всеки ден във влака на линия Jubilee на метрото. Отчиташ пътуването с транспортната карта Oyster на автомата и стъпваш на ескалатора. Около теб реклами на Lacoste с Новак Джокович, въпреки че сърбинът не участва. А на самия ескалатор лепенка с надпис “Червено Хасково”. Едва ли е по повод участието на местната и национална гордост Григор Димитров.

Излизаш от метрото и залата е пред теб, малко вляво. Колоните по пътя към главния вход покрай добре обозначения на плочките Гринуички меридиан са брандирани с портрети на тенисистите. Накрая в турнира останаха само тези на Давид Гофен и на Димитров, които бяха първите два по пътя от метростанцията.

Акредитацията във ВИП зоната стана за минута, а после имаш достъп почти навсякъде. От АТП в това отношение са изкючително либерални, стига да не прекаляваш. Но неакредитирани тв камери в служебните помещения не влизат. Който иска, да снима отвън.

Тъй като претендирам да имам известен опит по такива турнири (отнася се и за “Големият шлем”, все пак съм бил 10 пъти поред на “Ролан Гарос” и

на US Open през 2006 г.) с единствения български фоторепортер на финалите Любомир Асенов успяхме да излъжем системата за няколко дни. А именно да гледаме тренировките на Димитров от мястото, откъдето той влизаше на корта и край родителите му Димитър и Мария и мениджъра Георги Стоименов, съпруг на Катерина Малеева. Е, после от охраната се досетиха, че нямаме достъп, показаха ни го на скенера с нашите физиономии и надпис No access, но който..., ... И това стига.

Познавам Григор почти от дете. Още когато стана европейски шампион до 16 г. и го посрещнах от Москва на летището в София и

Не мога да твърдя, че сме приятели, но по-близкото му отношение се усеща. Това не променя професионалните ни контакти и аз нямам преференции, но е малко по-различно, като се видим на тренировки или пресконференции. Или пък когато си сред тълпата на корта в О2 минути след като той е станал шампион, той идва срещу теб и се прегръщате. А на метри от нас са звездите на Sky Анабел Крофт и Грег Руседски, но това са само подробности от пейзажа. Не си падам по селфита, а и щеше да е малко нагло от моя страна. Но подобни преживявания нямат цена, както се казваше в рекламата. Е, имат цена и доста солена, която съм си платил, за да бъда там, но това засяга само мен.

Та за Григор. Много е готино да ти отговаря с удоволствие на въпросите, ако не го питаш за Мария Шарапова и другите жени около него, както направи италианският ветеран Убалдо Сканагата. Много е приятно да помолиш Димитров за автограф за негова фенка (не за мен, аз си имам и със стария, и със сегашния му подпис), а той да ти каже: Само донеси снимка, като се видим на срещата с медиите. Много е приятно да си правиш с него give me five преди всяка тренировка.

Тези финали на АТП ще останат в историята на българския и световния тенис. Но нищо нямаше да бъде същото без българските фенове. С някои от тях сме били и преди години в Истанбул, когато Димитров игра там. Те пристигнаха в Лондон организирано, а към тях се присъединяваха българи, които живеят и работят в британската столица. Носеха знамена, плакати и викаха от сърце. Някои дори отложиха с ден връщането си в България, за да гледат всички мачове. Плащаха по 140 лири за хубави места за двете сесии в събота или влизаха срещу 30 лири в “гълъбарника” и се преместваха по-надолу, ако имаше свободни седалки.

В зала О2 бях почти като по кортовете в София, толкова много познати лица. Но те бяха там заради един човек, който по-късно призна, че заради публиката е имал чувството, че играе в България. Някои хора не го приемат като наша гордост, но това е друга тема, не искам да влизам в безсмислени спорове с хора, които искат да станат интересни по втория начин. Когато нямаше мачове, българите обикаляха безбройните заведения в О2 или се разхождаха по главната алея (The Avenue). В събота и неделя около нас, журналистите, непрекъснато се чуваше как някой говори на български.

Сега остава Григор Димитров отново да бъде избран за спортист на годината. Меко казано, заслужено. Иначе той ще разпусне за кратко и започва работа за следващия сезон, когато ще трябва да защитава достигнатото и да доказва, че не е временно явление. И да трупа национални рекорди. Нямам нищо против да ги броя.