Курс по руски в Самоков с Екатерина Гамова

Годината е 2017-а. Дните между 21-и и 29-и юли. Седмица, отредена за провеждането на първото в историята европейско първенство по волейбол за девойки под 16 години. Домакин беше България. Участваха 12 отбора. Бях отговорен за медийното отразяване на турнира за Европейската конфедерация по волейбол – CEV. В София пристигна колегата от Англия Скот Чалинор, който трябваше да отрази срещите в зала „Христо Ботев“, в която щяха да играят и нашите момичета. Аз заминах за Самоков. Тимовете там бяха Русия, Беларус, Турция, Румъния, Чехия и Белгия. Крайното подреждане беше в абсолютно същия ред. След всеки мач основно задължение на всички треньори беше да дадат стандартните интервюта. Факт, подробно разяснен на срещата с представителите на всички състави преди старта на шампионата. Още в началото ми стана ясно, че с наставника на Русия нещата ще бъдат сложни.

Светлана Сафронова. Биографията й е огромна. Достатъчно е само да споменем, че има златен медал от Олимпийските игри в Москва. За първи път се срещнах с нея през 2015-а, отново в Самоков и отново на Европейско първенство, но за девойки под 18 години. Тогава Русия преодоля групата, а след това вдигна титлата в Пловдив. На шампионата блесна таланта на една от големите звезди на волейбола в момента – италианката Паола Егону. Още тогава разбрах, че Светлана Сафронова не обича да говори с журналисти. След всяка среща бърза да излезе на въздух, за да изпуши една цигара или пък две. През 2017-а обаче до нея в щаба имаше още една респектираща фигура - Екатерина Гамова, чиято спортна биография също е „километрична“. Световни титли през 2006-а и 2010-а, два сребърни медала от Олимпийските игри в Сидни и Атина - малка част от отличията, които е спечелила високата 202 сантиметра волейболистка.

Свършва първият мач на Русия в групата. Резултатът – 3-2 срещу Турция. Състезателките на Сафронова губеха с 1-2, но в тайбрека се наложиха с 15-11. След мачбола тръгвам лекичко към мястото, обозначено за интервюта. Знам, че с треньор на отбор, който е загубил се говори трудно и винаги ми е било неприятно да измъчвам тези хора с въпроси. След загуба има поне едно разплакано момиче, а разочарованите са 12. В случая съм наясно, че и с победителите ще бъде сложно. Изчаквам търпеливо. Г-жа Сафронова пристига и аз с „най-дървения“ руски започвам да обяснявам кой съм и какво искам. С руския език се разминавахме през годините. В основното училище учех английски и немски, а в гимназията се запознах с френския. „Полиглот“. За съжаление обаче без руски. Сафронова се намръщи и ми каза, че този път интервюта няма да дава. Никакви. Разговорите с мен след всеки мач ще ги провежда Екатерина Гамова. Посочи ми я и я извика. За пореден път трябваше да гледам високо нагоре. Бях свикнал, но въпреки това вратът и рамото ме боляха след всяко интервю, колкото и кратко да беше то.

Представих се и на Гамова. Помолих я да говорим на английски. Тя премина в атака и пожела да ми чуе руския. Започнах на нещо, което със сигурност не беше руски, а тя отсече, че се справям идеално. Когато впоследствие пуснах записа от интервюто на двама мои добри приятели, с които ни запозна именно волейболът, Ванката и Пепи, доста се смяха. През всичките дни аз питах по-скоро на български с руски окончания, незнайно защо добавях и сръбски думи. За моя изненада тя отговаряше спокойно и кимаше одобрително. Още помня един от въпросите, с които изпъкнах: „Що будет сказала для атмосфера у залу?“ Гамова има перфектен английски, но пък с моя руски, защо да не си говори на родния език. А когато имах затруднения с превода, тормозех големия Бончук Андонов, с когото имах щастието да се запозная отново покрай волейбола. Именно бате Бончу и неговият син Косьо са автори на всички тези снимки, които отразяват радостта и болката на малките волейболистки.

Приключението в Самоков свърши. Русия и Беларус продължиха към полуфиналите. Щабът на Турция сигурно още се чуди, как остана трети с точка повече, но пък победа по-малко от Беларус. Както и да е.

В София беше още по-интересно. България продължи към 1/2-финалите. Нашите момичета завършиха втори в групата си след Италия. Това означаваше, че на полуфинал ще играем срещу победителя от групата в Самоков – Русия.

Работата ми в зала „Христо Ботев” беше да помагам на Скот. След двубоите аз разговарях с представителите на отборите от Самоков, които продължиха към София, а той отговаряше за отзивите от тези, започнали надпреварата в столицата.

България – Русия беше епичен мач. Загубихме с 2-3. Залата беше пълна, а атмосферата невероятна. Напрежението – огромно. Един гейм делеше момичетата на Стоян Гунчев от финала, за който вече се бяха класирали италианките, побеждавайки Беларус. Сълзи имаше в очите на всички, а на игрището лично аз виждах само победителки. В такъв мач няма как да загубиш. Нашата Александра Георгиева, казано на волейболен език, „прескачаше всички“ и завърши като най-резултатна в двубоя с 24 точки. При последното разиграване обаче топката се приземи в нашето поле… Това означаваше, че отново е време… и за интервюта.

Скот ме помоли да разговаря с Гамова, защото беше намислил да напише по-обширен материал за нейната роля на съветник в състава на Русия. Аз поех задачите, свързани с нашия щаб. Когато Скот се озова до Гамова и й се представи, рускинята придоби странно изражение и започна да се оглежда. Сигурно се досещате кого търсеше… самоковския „полиглот“ с перфектен руски. Е, намери ме и веднага ми направи знак да отида при нея.

Озовах се между двамата и Скот ми каза: „Георги, мога ли да те помоля да ми превеждаш от руски на английски. Гамова се чувства по-добре, като говори на руски, а и каза, че ти се справяш отлично.” Шок! Отговорих: „Разбира се, Скот. Никакъв проблем.” Скот задава първия си въпрос. Тръгвам да го превеждам на руски, при което Гамова ме спира: „Спокойно, разбрах го!” Отговаря на руски. Скот ме гледа с надежда… Подготовката в Самоков и курсът по руски, който изкарах при г-жа Гамова си беше оказал влияние. Преведох казаното без проблеми. И така през цялото интервю, а Скот се раздаде. Засипа я с въпроси. Беше забавно. След края Скот ми благодари, Гамова също. Готина работа!

На следващия ден нашите момичета се пребориха с Беларус за бронзовите медали. Победиха с 3-2. Нова драма, но този път, при последното разиграване топката се озова на пода в правилното поле. На финала Италия победи Русия с 3-0. Най-емоционално беше награждаването. Италианките скандираха: „България, България!” в мига преди нашите момичета да се качат на стълбичката. След това викаха и: „Русия, Русия!” Българки и рускини пък крещяха: „Италия, Италия!” Такива моменти осмислят всичко. В такива моменти забравяш за интервютата, задачите, натрупаната умора и… дребните пропуски в руския език. Магия…