Когато успехът е много по-сладък, защото е чакан дълго


БОЯН ЧИПАНОВ, фен на футбола, приел предизвикателството на спортните журналисти

От малък обичам страшно много футбола. Влюбих се в него още през 1998, когато за първи път гледах Световното първенство по футбол. Моите прадядо, дядо и баща са от Славия от дълги години и нямаше как да не стана и аз от него. Моята история обаче не е типичната, за запаления славист или левскар, или цесекар още от дете. В моето семейство винаги е имало свобода на избор и въпреки че като по-малък бях от Славия, някъде около десетгодишен почнах да симпатизирам на Левски, а после и на ЦСКА, защото Славия много губеше и това беше доста трудно за приемане от детското ми его. Някъде на 15-16 години окончателно приех Славия за моя отбор. Тук няма да ви убеждавам, че Славия има най-културната публика, най-честният президент и играе най-красивия футбол, защото не вярвам в това. Аз вярвам, че всяка публика има и добри и лоши хора, и позитивни и негативни примери. Не съм от типа ултраси, които слагат розовите очила, когато се говори за любимия им отбор.

Но Славия е някакъв вид възпитание, удряне по егото. Всички деца искат да са шампиони, да бият, да печелят медали, точно затова ми беше много трудно да приема Славия, въпреки че баща ми опитваше да ме убеди, че това е по-трудния, но по-сладък избор.

Спомням си как с дядо ми ходехме по алеята от Хиподрума до стадион Славия за да гледаме мачове. Много исках да бием Левски и ЦСКА, защото те винаги ни биеха и често използваха и малко несправедливи прийоми, макар и да бяха с по-добри играчи. Спомням си един мач през 2008 с Левски на стадион Славия. Отидохме с дядо ми пеша по алеята, беше хубав слънчев ден. Тогава много се огорчих, защото Гонзо ни вкара гол с ръка. Това чувство много често заляга в „хората с комплекси“ – че целият свят ти е виновен, че си готин, но хората просто не го разбират. Да си фен на Славия оставя в теб подобно чувство понякога. Но вече то не е част от мен самия, приемам мачовете а Славия просто като забавление, като наслада – когато паднем – така е било писано, нека се радват.

Но все пак за да е пълна картинката, като фен на Славия, нуждаехме се от един трофей, един единствен, който да ни топли, да си спомняме изживяното, драмата, очакването, притеснението, че пак ще загубим и накрая неутолимото щастие. Защото понякога натежава години наред да завършваш четвърти, пети, шести, на едно две места от Европа, но винаги в средата. Емоцията тотално се изгубва. Нито изпадаш, нито печелиш нещо. Понякога драмата е по-добра може би, от съшествуването в средата на нищото. Макар че не е така – лошите моменти със сигурност са по-лоши от средното положение, но от тях поне учиш нещо. А тук просто седиш на шесто място. 

И този момент дойде през 2018. Интересното е, че през 2017 се ожених и планирахме със съпругата ми да посетим Италия през май 2018. Тогава времето е прекрасно и щяхме да се насладим на красотата на Рим, Венеция и Флоренция. Нещо неочаквано се случваше в купата на България. Заедно с баща ми изгледахме на живо полуфинала с Ботев и този мач предизвика в мен много противоположни чувства. Хем Славия се класира на финал и бях на седмото небе, хем финалът се падаше точно в момент, в който щяхме с жена ми да бъдем на медена седмица в Италия. Тук вече започнах да обмислям да отложа пътуването, и въпреки че тя ме подкрепи напълно, нямаше как да отложим екскурзията – това щеше да ни коства около 3500 лева, които за мен са сериозна сума. Затова започнах да проучвам как да го гледам в Рим. Щяхме да бъдем във вечния град. Намерих една услуга за 35 евро, която италианска компаняи предоставяше – дадоха ни устройство за интернет за цял ден на цена 35 евро. Резервирах си го и бях готов.

На 3 май отпътувахме за романтична Италия, разгледахме Флоренция и се озовахме в Рим, където имахме 3 дена на разположение. Първият ден беше посветен на античния Рим с Колизеума и Римския Форум, а на втория ден разглеждахме римските фонтани, които са невероятно красиви. В този ден отидохме и до фирмата, която ни продаде услугата – флашка с интернет. Трябва да спомена, че от София носех със себе си 2 лаптопа, на които трябваше да гледам мача. Защо два – защото единият беше старият ми леко раздънкан лаптоп, а другият го бях купил съвсем скоро и както се вика – нямах му съвсем вяра.

Идва третия ден в Рим – посещение на Ватикана и уникалните му музеи, съхраняващи великолепието на световната история и култура. За наш късмет папата изнасяше меса същия ден и можахме да видим и него – каква ирония – аз виждам папата, а искам да съм на 2000 км разстояние на стадиона и да гледам моят отбор или пък заедно с моя дядо да го гледаме по телевизията. Но това нямаше как да го бъде. Та понеже папата изнася меса за да се доближиш до мястото и да разгледаш катедралата трябва да минеш през метал-детектори и карабинери. Минава моята съпруга, а аз чинно си свалям чантата и изваждам от нея 2 лаптопа (бел. През другите дни лаптопите ги държах в хотела, но този ден трябваше и двата да ги нося със себе си на гръб в раница.). Плюс зарядни и т.н. Карабинерите ме гледат все едно падам от Марс, нямаше как да им кажа, че ги нося заради мач, защото сигурно сега щях да съм в някоя психиатрия, та затова ги послъгах, че моята работа е много важна и ми трябват за нея. Влизам при папата с два лаптопа, те тежат, едвам издържам, а денят беше и доста топъл. След това разгледахме и Ватиканските музеи, които са с големинате на 5 музея като Националния исторически музей в София. Гледам аз красотите на изкуството, а от мен тече пот та се не трае – все пак мъкна 5-6 килограма под формата на лаптопи, плюс и фланелката на Славия е в раницата. Към 5 часа приключихме и се отправихме към едно заведение с безплатен интернет, което бях намерил още от София – нямам много вяра на флашката, която наех.
Влизаме, поръчваме пица, спагети, и аз сядам на лаптопа. Добре че бях се подсигурил – флашката забива, стария лаптоп също – пускам интернетът от заведението на новия лаптоп и готово. И тук емоциите се заредиха. Потя се, притеснявам се. Дузпа за Левски – ех колко очаквано – да може би имаше, вече не помня дори, но ... Контузиха нашия идол Георги Петков, а съпругата ми пуфти, че е дошла в Италия за да слуша мачове. Но някак с всяка трудна ситуяция, с всеки изпуснат шанс от Левски ставам все по-уверен, че това е нашата година. Когато дойдоха продълженията – бях сигурен – купата ще е за Славия, просто нямаше как да не е. Да Левски имаше по-добри играчи като цена, спортно технически качества, но Славия имаше млади, нахъсани лъвчета и един много много стар, гронхал и контузен, но уверен, не търпящ загуба и падение, горд, непреодолим, не търпящ загуба, готов да преобърна земята, макар и в може би последния си мач, лъв, който бранеше вратата. Така се играе – като него, вижте този мач и ще разберете.

В крайна сметка всичко мина, победихме драматично, аз бях на седмото небе. Имам една снимка с фланелката на Славия от това заведение, на която си личи неподправената ми радост, сигурно нямам друга такава снимка. Това е момент, който дори не вярваш, че се случва – толкова нереален ми е изглеждал понякога. Толкова невъзможен. После карам жена ми да ме снима на всяко място в Рим с фланелката на Славия – на фонтана Треви, на Колизеума. Звъня на дядо ми и баща ми за да поговорим за голямата победа. Да не бяхме заедно в този ден, но я изживяхме като все едно бяхме на стадиона.



Когато се върнах в София, гледахме мача на запис с моя дядо и отново усетихме тръпката от големия успех.

Тъй чакана победа, толкова дълго време. Това е приятното да си от Славия – успехът е много по-сладък, защото е чакан много дълго време и си минал през доста като фен, за да му се порадваш.
---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи



AIPS_CARDS