Секунда или две


Ивайло Димитров, Topsport.bg

Секунда или две.

Приблизително това е краткият, но и толкова вълнуващ период, през който сетивата на футболния запалянко затихват. Притаил е дълбоко дъх и следи летежа на топката към вражеската мрежа. Толкова много въпроси, очаквания и страхове се преплитат в съзнанието му.

В момента нищо друго няма значение.
Пулсът се ускорява, вратарят е безпомощен... и ГОЛ!
ГООООООООООЛ!

Настъпват мигове на естетически футболен екстаз. Нирвана, която слага край на страданието и спомага за пълното ни единение с божественото.
Описах Ви красива картина, нали?

Вярвам, че всички ние сме късметлии. По време на житейското ни приключение, ще имаме честта да изпитаме поне няколко такива момента, които ще увековечат страхопочитанието ни и любовта към най-популярния спорт. Започвам с важно уточнение. Симпатизирам на Левски, и ако не Ви се чете за бляскави "сини" истории, може би е време да преустановите визуалния си контакт с този материал. 

Всяко поколение левскари има своя златен миг, свързан с любимия отбор. За добро или зло, аз съм от последната генерация привърженици на клуба, за която най-вече паметен ще остане рейдът отбора в Европа между 2005-а и 2006-а година. Моят незабравим спортен момент е свързан с победата на Левски срещу Удинезе с 2:1, класирала селекцията на Станимир Стоилов за четвъртфиналите в турнира за Купата на УЕФА.

Изминаха 14 години от този двубой, но спомените все още са изключително силни. Датата беше 16 март, а националният стадион беше пълен до краен предел. Заради стратегическото 0:0 в първата среща, "сините" фенове бяха пределни оптимисти за предстоящия реванш. Изобщо да бъдеш в този ден и час на "Васил Левски" си беше истинско изпитание. Колкото и имагинерно да ни се струва - билетите буквално свършваха максимум за ден. Тук е моментът да благодаря на моя приятел Любо, който се пожертва за нашата група и се редеше на огромните опашки, за да се сдобием с ценните хартийки.

При това за какви места - Сектор "Г"! В тази вечер дори и леговището на вечния съперник се бе превърнало в уютен дом за левскарите, искащи "приказката да продължи". И тъй като футболът може да сближава хората, по-бързо и от алкохола, светкавично си дадох сметка, че около мен има любопитни персонажи от цяла България. Сандански, Пловдив, Бургас... Хора с различен социален статус, финансово положение или политически мироглед. Тогава обаче всички бяха обединени от симпатиите си към момчетата на Стоилов. След края на срещата вече всички щяхме да бъдем приятели. Но за да бъде историята максимално драматична, "сините" футболисти и фенове, трябваше да преминат през своя катарзис.
В 22-ата минута неуспешен опит за изкуствена засада на домакините, най-вече заради закъснялата реакция на Ричард Еромоигбе, позволи на Удинезе да поведе с попадение на Тисоне. В този миг типичната реакция на българския запалянко, а и не само, е да се обезкуражи и представя тъмните краски, с които бива обвито бъдещето на неговите любимци. А и как да не се отчае човек, когато в края на полувремето Христо Йовов сътвори онзи култов пропуск. Повярвайте ми, отново си пуснах този миг от срещата и все още не мога да разбера как е възможно да не намери мрежата от подобна позиция!

Ех, Бижутере!

Но явно така беше писано да се случи, защото втората част се превърна в едни от най-епичните 45 минути от модерната история на Левски. Спомням си, че играта се поднови със зверски натиск за "сините". Дори капитанът Топузаков се бе включил в предни позиции и с познатата си ярост опитваше да "изяде" съперника, а също така да вдъхне енергия и енергия на трибуните. Мисията беше успешна - столичани стигнаха до ранно изравняване чрез Боримиров в 52-ата и първата крачка към обрата беше направена. Десет минути по-късно, "атомен взрив", зареден с тонове положителна енергия разтърси националния стадион. Левски поведе с 2:1 след отлично пласиране на Игор Томашич в полето на съперника и с глава не остави никакви шансове на Морган Де Санктис. В този момент по трибуните стана истинска анархия - блъскане, прегръдки, поливане с вода от по-горните редове. Тотален хаос, който странно как, но възстанови космическото равновесие. Левски заслужаваше този обрат и го постигна. Заслужаваха го и всички тези 40 000 души!
Финалните минути бяха съпътствани от напрежение. За радост момчетата на Стоилов не се пропукаха. А и лежането на Георги Петков все още беше тактически прийом в полза на Левски, а не срещу клуба.

Оттам насетне всичко беше една голяма "синя" радост. Триумф на волята и желанието да се докажеш срещу най-добрите. Емоцията бе завладяла всички по трибуните. Никой не искаше да сложи край на този миг. Публиката не спираше да аплодира, а пък футболистите я радваха с почетна обиколка. Горящите вестници, усмивките, триумфалното прибиране по домовете...

Няма спор - всичко това остава в съзнанието ти! Особено, когато си на възраст, в която твоята душата все още е неопетнена от ежедневните проблеми и сякаш придава още по-голяма сакралност на случилото се.

Щастливец съм, че изпитах подобна емоция!

В такива моменти осъзнаваме каква привилегия е да бъдеш футболен запалянко.

И да живеем точно заради тези секунда или две!

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи


AIPS_CARDS