Халил Мутлу: Иван Абаджиев ме спаси от звездна болест, дължа му и трите олимпийски титли

Легендарният Халил Мутлу даде специално интервю за "24 часа".

Халил Мутлу е роден на 14 юли 1973 г. в с. Постник, България. Тогава носи името Халил Алиев. След 1985-а става Хубен Алипиев. След 1989 г. заминава за Турция и става Халил Мутлу. Той е трикратен олимпийски шампион по вдигане на тежести (Атланта 1996, Сидни 2000 и Атина 2004). Един от четиримата щангисти в света, спечелили злато в три поредни олимпийски игри. На първото си олимпийско участие през 1992 г. е пети. През 1993 г. показва, че идва голямото настъпление на 150-сантиметровия щангист от Постник, като печели световната титла за младежи. След това става петкратен световен шампион за мъже (Истанбул 1994, Лахти 1998, Атина 1999, Анталия 2001, Ванкувър 2003). Девет пъти завоюва злато на европейски първенства (Варшава 1995, Ставангер 1996, Риека 1997, Ла Коруня 1999, София 2000, Тренчин 2001, Лутраки 2003, София 2005, Линяно Сабиадоро 2008). Има над 20 световни рекорда в категории 52, 54 и 56 кг. Един от седмината атлети в света, вдигнали тежест, три пъти по-голяма от собственото им тегло. След последната евротитла прекратява кариерата си. Сега живее в Анкара и се готви един ден да оглави турските щанги. Легендарният Халил Мутлу даде специално интервю за “24 часа”.

- Халил, ще трябва да започнем с тежка вест за тежката атлетика - загубата на великия Иван Абаджиев...

- Съжалявам много. Това е голяма загуба не само за българската, но за световната тежка атлетика. Голяма загуба. Дано спи в мир. Много за кратко съм работил с него, но много неща научих от Иван Абаджиев. Той ме научи на дисциплина. Гонеше ме от тренировки. Много ме наказваше. Беше ми поставил диагноза. Казваше ми: “Много рано те хвана звездната болест.” Той не ме познаваше добре, но веднага напипа важните неща. Дойде при нас в Турция през 1995 г. да ни подготвя за олимпийските игри в Атланта. В България съм го виждал един-два пъти, но бях много малък. За първи път го видях, когато бях на 11-12 години. Поканиха ме да участвам в нещо като шоу. Излязох на сцената и да съм изхвърлил само 25-30 кила, но трябваше като малко момче да покажа нещо на зрителите. Тогава Абаджиев беше дошъл. И казал за мен: “Това момче е голям талант”. Видял го е още тогава, но в България не успях да работя с него. Защото до 13 г. си вдигах щанги, но след 13-ата ми годишнина настанаха политически проблеми. Казаха ми - можеш да учиш, но вече не можеш да вдигаш. Не исках да спирам, но не можех да тренирам. По принуда започнах да се отдръпвам от щангите. Но през 1989 г. нямаше накъде и какво друго - и отидохме в Турция, където отново се върнах към щангите. Искам да кажа, че за мое съжаление не успях да работя още от малък с господин Абаджиев. Защото господинът беше в София, а аз нямах шанса да тръгна натам. Но в началото на 1995 г. той дойде при нас и се подготвяхме заедно до олимпийските игри през 1996-а. Много работа свършихме с него до първата ми олимпийска титла. Тогава бях малък, но вече бях световен шампион. Всички ме познаваха. Исках да се разкарвам насам-натам. Господинът ме хващаше, караше ми се, гонеше ме от тренировка. Нареждаше ме: “Имаш звездна болест”,

“ако продължаваш така,

отиваш на боклука”,

“ти решавай - боклук ли

искаш да станеш,

или голям шампион?”

Направо ме съсипваше от каране. Но аз много го обичам за всичко, което е направил за мен. За това малко време той ми даде нещо много голямо - дисциплината. През 1996 година успеха го постигнахме заедно, но това, което съм постигнал и през 2000 г., и през 2004 г., е благодарение на онази работа преди 1996 г.

- Тоест отчиташ, че и за трите ти олимпийски титли заслугата е на Иван Абаджиев?

- Да. Защото на дисциплина и човечност се учиш веднъж и после трябва да си постоянен. Господинът ми казваше: “Всичко можеш да бъдеш в този живот, но важното е да бъдеш човек.” Защото, като станеш звезда на млади години, можеш сам да провалиш потенциала си - да видиш само едно световно и олимпийско злато и да приключиш. А аз след това видях още две олимпийски титли. Това е заради наученото от господин Абаджиев. Откакто се запознах с щангите на 10 години, докато се отказах на 35 години, примерът на господин Абаджиев ми е в акъла. Аз го опознах много от малък. Като го видях за първи път, бях на 11 години и половина на въпросното шоу, където ме поканиха. После беше през 1986 г., във Варна имаше световна купа. И тогава го видях, беше радост за момче като мен да види този голям треньор. След това съдбата ни срещна чак като дойде в Турция.

Много ми е мъчно.

Голяма загуба за

българската и

световната щанга

Ние си го знаехме и го уважавахме много. Жалкото е, че имаше хора, които не го признаваха приживе, а сега сигурно виждат напълно за каква личност в световния спорт говорим. Дано да го усети, където е. Дано да ни чуе. Защото Абаджията заслужава пълно признание.

- Какви детски спомени от България пазиш и до днес? Какъв беше животът на момчето Халил, преди да стане шампионът Халил?

- Роден съм на село, израснах в Постник. Нашите се занимаваха с тютюн. В семейството ни бях най-малкият, четвърто момче.

По-големите отиваха на

тютюна, най-малките

гледахме кравите и

помагахме вкъщи

До 9 години дните ми минаваха така. На село имахме един комшия Ибрям. Дойде един ден и ми вика: “Ще станеш ли спортист?” А аз: “Да, ама какъв мога да стана аз?” А той: “Ще идеш в Кърджали, ще станеш мощен, ще научиш български език в града, ще се връщаш в края на седмицата на село, ще се хвалиш на приятелите, ще намериш нови.” Казах си: “Хубаво било това да си спортист.” Майка ми и баща ми казаха, че съм малък и трябва да мине още една година. Вече бях на 10 години, когато ме пуснаха. Щях да бъда в 4-и клас.

Самият Ибрям беше щангист в Кърджали. Енвер Тюркилери беше главният треньор в Кърджалийска област. Той го пратил с мисия: “Хвани го Халил и ми го докарай.” Майка ми и баща ми вече се съгласиха, но сега имахме нов проблем. Директорът на училището казал, че не може да ме пусне, защото в спорта няма гаранция, а аз съм трудолюбив. Казал им: “Ученето му е гаранция занапред, в спорта такава гаранция няма. Аз не разрешавам.” После дойде Енвер и започна да говори с директора. Мина месец-месец и половина в уговорки. През октомври отидох в Кърджали. Ново училище, нови приятели. Около 2-3 седмици по-късно във волейболната зала гледам, става калабалък. Отидох. Тогава за първи път видях Наим Сюлейманоглу. Той вече беше поставил първи световен рекорд и постигнал първи голям успех на световно първенство.

Голям народ се беше

събрал. Казах си: “Като

направиш нещо хубаво,

така ще те посрещат.”

И оттам лека-полека почнах да тренирам и преследвам целите си, не мислех за нищо друго.

Първия ден, когато влязох в залата в Кърджали, изобщо не знаех какво е това щанги. Гледам някаква гюрултия, някакви гири, викам - леле, къде отидох аз, какво направих? Около 6 месеца така си и продължи. Мислех си само как мога да се върна обратно на село. Майка ми и баща ми бяха ми казали: “Ние не искаме да отидеш, но ако отидеш, няма да се връщаш.” Ех, да му се не види, какво да правя? Но след шест месеца - вече и с езика нямах проблеми, и с приятели нямах проблеми, свикнах с града, заобичах и щангите. Така започна всичко.

- Какви тежести вдигаше в началото?

- Всъщност това с вдигането на големи тежести от самото начало не е правилно. Аз едно време не го правех така. Сега хващат някое малко момче и го пускат веднага на терена. Аз, откакто почнах на 10 години, близо година и половина тренирах само с празен лост или най-много с 2 или 4 кила, нямаше 5. До 11 години и половина само така се учех, защото беше най-важното да овладея техниката. След 6 месеца може би ми се е паднало веднъж да вдигна 20 кила. След 1 година още веднъж ми дадоха. Учиха ме от “а” до “я”. Така започнах. Така за мен е правилно. Бях вече към 12 години, когато ми дадоха първата гира. И пак не ми даваха да вдигам, колкото можех. “Направи днес едно 20 или 25.” А после чакам още един месец да ме пуснат на 30.

Когато беше републиканското в Кърджали и господин Абаджиев беше там, бяха говорили с Енвер да ме пуснат да направя демонстрация. Викат ми: “Готов ли си?” А аз: “За какво?” Излязох. Да съм направил 40 кила изтласкване, не си спомням точно. Тогава излизаше вестник “Старт”. Бяха направили много хубав репортаж.

Помня я статията за малкия

талант Халил с много хубава

снимка - не можех да

стигна до магнезия и

се бях изпънал на пръсти

Тогава бях много щастлив. Вестника го четяха много. Всички комшии, познати ми викаха: “Браво, от теб ще стане нещо голямо.” Само аз не си вярвах. Тренирах си и това е. Изобщо не съм си поставял амбиции на всяка цена: “Ще стана шампион.” Просто тренирах. Осъзнах, че мога да стана световен шампион, след като станах. Тогава бях първи с голяма разлика. Е, в онзи момент си казах: “Не беше лесно да стигна дотук, ама вече мога да стана и олимпийски шампион.”

- Мислил ли си какво щеше да стане с теб, ако беше останал в България?

- От време на време съм го мислил. Ако не ме бяха спрели точно когато започнах да вдигам в зала. Ако не беше даскалката ми казала: “Абе, вие утре-вдругиден ще отидете да се състезавате на друго място, ние напразно ли да ви готвим?” Може би още на олимпийските игри през 1992 г. щях да стана първи. Може би. Нищо не се знае. Но ако всичко се развиваше наред, можеше и още тогава да съм първи.

- И щеше да си шампион за България...

- Да, сигурно, ако ме бяха оставили. Но ако в онзи ден даскалката ме беше питала: “Мутлу, ти в Турция ли искаш да идеш, или в Америка?”, щях да кажа Америка. Ние така учехме за Турция, че това беше много далечно място за мен. Системата ни готвеше така.

- Тоест учителката ти ти е съобщила, че вече не можеш да тренираш?

- Тя ми каза. Много я обичам, все още я уважавам. Тя ми е учител. Преподаваше ми по математика, тя ми беше класна. Знаеше някои неща, защото беше в системата. Трябваше някой да ни го каже и в моя случай тя беше човекът. Не се отнасяше само за мен. Не ми каза и за Турция. Каза ми: “Ние ви готвим, а вие ще идете другаде, ще избягате.” Но решението не беше нейно. За всички спортисти в Кърджалийска област се отнасяше, казаха ни: “Закриваме щангите.” Махнаха треньорите. А без треньори как ще тренираш? После се отвори границата и съдбата реши да поема към Турция и да се върна към щангите.

- Как точно се случи?

- Енвер беше отишъл в Турция. В същото време аз отидох в Хасково. Там имаше един треньор, който много ме обичаше. Казах му: “В Кърджали щангите се закриха, нашите не можаха да отидат в Турция и аз останах в България. Но искам да тренирам щанги. Как може да стане, господине?”Той ми каза: “Мутлу, това, което са ви казали за Кърджали, важи и за тука. Ама щом ти от Кърджали дойде дотук за това, аз виждам, че много искаш и ще говоря с директора на спортното.” Но каза, че през тази година, 1989-а, тъй като много турци минаха границата и не остана кой да работи тютюна и да бере плодове, всички училища ще започнат с един месец по-късно. Всички ученици ги прибраха на бригади. Върнах се в Кърджали да чакам да мине този месец. Дойде човек от пощата: “Халил, имаш писмо от Турция.” Гледам - от Енвер. Реално границата беше закрита, но той беше говорил с турското посолство и щяха да ми дадат виза. Но нали бях на 16 години и половина, а под 18 г. не можех да излизам сам от България. Трябваше ми семейство за придружител. При закритата граница много турци и българи искаха да отидат в Турция. Идва един:

“Да ти дам 10 000 долара,

дай ги на майка ти и

баща ти, а аз ще дойда

с теб за Турция.”

Майка ми и баща ми не можеха да заминат, защото имаха с 2 години по-голямо дете, мой брат, който тогава беше в казармата. И не искаха да го оставят, защото после той можеше да остане сам в България. Икономически семейството ми нямаше възможност. Но тогава баща ми каза: “Ако ти имаш желание, можеш да отидеш.” Та се появиха много мераклии да дойдат с мен. Но си казах: “Чакай бе, има едно семейство - Ибрям, който ме вкара в щангите, да взема да отида с него, защото той ме запозна с щангите.” Той беше в Русия, бачкаше. Нали при нас щангите се закриха. Отидох при жена му и ѝ казах. Тя му се обадила и ми вика: “Не казвай нищо на никого, ние ще дойдем.” А по онова писмо на семейството имаше и готова работа, само да ме докарат до Одрин. Казах, че ще ида с първия ми треньор. А той също беше спортист на Енвер в “Арда” (Кърджали). На 29 декември 1989 г. вечерта тръгнах от апартамента на брата на Ибрям в Кърджали. На 31 декември бях в Анкара в дома на Енвер. Така започна моят живот в Турция, сам-самичък.

- Остава ли и до днес връзката ти с България, с родното село - на теб и родителите ти?

- Нашите сега са в Измир. Кака ми е там. Но те са два месеца там, 10 месеца са си в България. Не могат да се откажат от селото. И аз на тяхно място не бих се отказал, но нямах избор, тръгнах рано и животът ми стана друг. Винаги ми е хубаво да идвам в България, имам приятели, но напоследък нямам много време. Преди три години, като дойдох, останах месец. И повече искам, ама не мога.

- Как се почувства обикновеното момче от село, когато спечели първата олимпийска титла, пък втората, пък третата?

- Че аз все още

съм си селянин

Честно ти говоря. Иначе, докато станах първи, всички съперници ги знаех. Но когато започнах да ставам първи, никога не съм знаел кой е ставал втори. Излизаме на подиума, вдигаме и когато си вземаме медалите, тогава виждах кои са другите двама. На китайците имената изобщо не им ги знаех. Айде - Иванов, Минчев, тях ги знам. Но след първата ми победа отивах, сякаш друго състезание не съм имал и това ще ми е първото. Не ме интересуваха другите, само моето участие. Аз, докато си прекратих кариерата през 2008 г., не знаех колко пъти съм ставал европейски шампион, колко световен. Е, олимпийските титли ги знаех. (Смее се.) Колко световни рекорда съм счупил, пак не знаех. И до ден днешен точно колко медали имам - не знам, защото имам и втори-трети места. Аз и златните не си ги знам точно. Ако взема да се объркам някой път, веднага се измъквам: “Ама аз имам и при младежите.” Та най-много да ги докарам повече, отколкото съм заслужил. (Смее се.)

- Коя е най-голямата награда, която са ти давали - парична или предметна?

- Държавното отличие на Турция, което го дава най-главният. Като орден. Това е много важно. Парите не струват. Но с онова признание се казва конкретен човек точно колко може да бъде полезен за държавата. Това ти стига. Този орден не се дава на всеки. “Каквото можа, направи за тази държава.” Така ми казаха, затова ми го дадоха. Пожелавам на хората да го усетят какво значи за тяхната си държава. Защото медали и пари се печелят, но това не е най-важното. По-хубаво от чувството да си направил нещо за държавата и да си признат, няма.

- Какво би казал за състоянието на българските щанги?

- България от едно време е много важна за световната тежка атлетика. Макар сега да е в криза, пак си е важна. И когато кажеш България, винаги се свързва с големи постижения в нашия спорт. Но и в България като и при нас, в Турция, си имат големи проблеми. Нашите са политически, вашите са икономически. И без пари не става, и без политическа подкрепа пак не става. Важното и в България, и в Турция да се оправят нещата. Сега, ако ме питаш, не знам как са нещата в България, оправиха ли се с парите, какво става...

- В началото на 2017 г. българската федерация спечели дело за отмяна на наложената глоба от 500 000 долара от международната федерация...

- То не е важно да спечелят това дело, а могат ли да ги харчат за спортисти, могат ли да правят лагери, имат ли условия за тренировки, имат ли щангисти. Важното е това. Може в самата федерация да си имат някакви пари, но ако не ги харчат пряко за спортистите, какво да чакаме? Може да звучи простичко, но в спорта си важи максимата “няма ли храна, няма борба”.

- Битките с кои български щангисти помниш?

- Първите ми противници бяха Найден Русев и Севдалин Минчев. На първото ми републиканско единият стана първи, другият втори, аз станах трети. След това състезание мен ме махнаха. Излезе проблемът в Кърджали. След 3 години пак почнах лека-полека да вдигам, отидох на балканиада - пак двамата. Там аз бях първи. Отиваме на европейското - пак Минчев и Найден. За мен те бяха противниците. И Иван Иванов. Но той беше при големите. До 1993 г. доста се борехме. На световното за младежи в Чехия борбата ми беше със Севдалин, той е с година по-малък от мен. Минчев направи 122,5 кг изхвърляне, аз също ги направих, той направи 152,5 кг изтласкване, аз също ги направих. Подобрихме световния рекорд при мъжете на Иванов. тогава той беше 272,5 кг при големите, ние го направихме 275 при младежите. Севдалин го направи първи и световен рекордьор беше той, обаче аз бях с 50 грама по-лек и световен шампион станах аз. По-късно през същата 1993-а на световното за мъже тогава Иванов ме би с 2,5 кг, направи нов световен рекорд в двубоя 277,5 кг.

- Кой е най-добрият български щангист?

- Най-добрите са старите. Аз не мога да ги подреждам, но ще кажа имената на Севдалин Маринов, Янко Русев, Борислав Гидиков, Стефан Ботев, Асен Златев, тежкия Антонио Кръстев, Нено Терзийски... Ако искам да изброявам, мога да преброя още толкова, че и повече. България винаги е раждала шампиони, големи имена в щангите. Сега по един-двама пак може да излизат, но това за сила като България не е достатъчно. За друга държава би било дори успех, но за българската тежка атлетика това не може да се каже. България може повече, защото има системата. А тази система намира талантите. Не е важно всеки да бачка и да чакаш от всеки да стане, важното е ти да прибереш талантите в една зала и да работиш с тях, за да изкараш шампиони, а не да чакаш талантът сам да дойде в залата. Талантът не се чака, той се намира. Мен как ме намериха на село?