За сбъднатите мечти, когато изглеждат невъзможни

Годината е 1998-а. Зима е. Навън е мразовито. Бяха бедни времена, но работихме с ентусиазъм и жажда за раждането на новите спортни звезди на България. Да пътуваш в чужбина за международни състезания бе все още трудно изпълнимо желание с визови ограничения и липса на финансов ресурс. Всекидневният ефир ни вдъхваше сила и страст, защото да бъдеш пред микрофон, е тръпка, която освен отговорност ти дава възможност да си новатор, да потърсиш и откриеш новата звезда на небосклона! В това вярвахме, наивни студенти, но с мечти и готовност да ги постигнем! Спомням си, че дори с безпаричието тогава адаптирах една от диетите на гимнастичките и с пакетче фъстъци изкарвах по 12 часа. Предстоеше олимпиада. Зимна. В Нагано... За нас Япония бе тогава далечна страна, позната от книгите, картичките, енциклопедиите и разказите на малкото нашенци, били там.

Малко преди да замине българската делегация, на една пресконференция тогавашният председател на БОК Иван Славков обяви нечувана за онези години премия за българска олимпийска титла. Още помня иронията, с която коментирахме новината - да обещаеш нещо, което е невероятно да се случи! Да, но се случи и хората в Чепеларе отбелязват всяка година паметната за българския спорт дата - 9 февруари 1998.

Как ние съобщихме - едни от първите в България, чудото за зимния ни спорт на хиляди километри от Япония, без пряка връзка, без коментатор на място? Ентусиасти от нова, едва прохождаща медия, които единствено любовта към професията караше да търсят новините с трамвай, тролей, автобус без интернет и всички други екстри на 21-и век.

Следяхме по график всички състезания пред телевизионния екран, като лукс бе дори излъчването на Евроспорт в домовете ни. Нещо, с което тогава разполагаше само моята колежка Елица Иванова. Водехме си бележки с резултатите, пишехме си текстове и коментари, а понякога и директно в ефир разказвахме какво се случва там, в далечното за нас Нагано.

Дойде денят на биатлона. 15 км жени с българско участие. Дежурна по график бе Ели от вкъщи, а състезанието се провеждаше в малките часове на нощта. По навик спях до телефона. Такъв, който може много от вас не помнят, с шайба. Малко преди 6 сутринта звън прекъсна и без това крехкия ми тогава сън. Беше Елица. Ставай и бързо в радиото. Имаме олимпийска шампионка! Нямам идея как за 10 минути вече бях пред блока и се метнах в таксито. Докато пътувах към радиото, Ели вече разказваше в ефир за състезанието и триумфа на Катето Дафовска. България се събуди с първата си олимпийска титла от зимна олимпиада. Наруших всички заповеди за ограничени разговори с чужбина (беше доста скъпо по онова време) и записах първите емоции от българския лагер в Нагано, докато гледах запис на състезанието. Цял ден излъчвахме горещи коментари, предавахме емоция, радост и еуфория от подвига на едно крехко българско момиче, което ни обедини и изпълни с гордост и вяра, че всичко е възможно с вдъхновение и сила.

Спортно шоу Гонг в този ден за мен винаги ще си остане феномен на усилията и духа на един сплотен екип, чийто лидер Томислав успя да създаде шедьовър, който полетя към Япония с касетка при Катето, за да чуе тя какво е направила за България.

През следващите дни редакцията ни бе дом на хората в биатлона, а Катето, там в Япония, слушаше от магнитната лента как разказахме на хората в България нейната приказка, преплетена с любимите й родопски гайди.

Олимпиадата свърши. От летище София право в студиото на Дарик, на „Дондуков“ 82, при нас дойде тя. Първата българска шампионка от зимна олимпиада Екатерина Дафовска. Семейството й я чакаше при нас. Всички медии, колеги, бяхме заедно, бяхме щастливи, имахме си олимпийска шампионка в биатлона. От Нагано тя ни донесе кукла, местен сувенир. И до днес куклата е в редакцията ни. Вярваме, че ни пази от зли сили и ни напомня, че чудесата са реални, когато се трудиш и вярваш. Още пазя снимки с усмивките ни, а до нас е Катето. Затова искам да ги покажа, да помните и да се мотивирате.

Мечтите се сбъдват, когато добри хора имат силата и волята да направят дори невъзможното.

Трябва да спра дотук, но ми се пише, защото искам да ви разкажа как събудих с възгласи на радост призори панелен блок при първата световна титла за България във фигурното пързаляне на Албена и Максим. Или пък как изплашихме посред нощ охраната на радиото за сребърния медал на Мирела Демирева в скока на височина от игрите в Рио. И още, и още.....

Все пак ще спазя регламента.

Предстоят ни трудни времена, когато лешояди ще дебнат около вас с надежда за собственото си оцеляване. Бъдете силни и смели, животът понякога е танго и се налага стъпка назад. Но не позволявайте да стъпчат мечтите Ви! Отново ще сме там, където ни е мястото - в залите и по стадионите, за да разказваме новите спортни приказки.

--

#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи