Голямото пътуване
- Автор БАСЖ -
- 11.04.2020

ПЛАМЕН ДОЧЕВСКИ
Беше горещо лято на 1993 г. Бях генерален секретар на федерацията ни по спортна стрелба. Националният отбор трябваше да пътува за европейското първенство в Бърно – Чехия. Първенството бе през месец юли и включваше в програмата си всички стрелкови дисциплини и всички възрастови групи – така нареченото голямо първенство – и на пневматично, и на малокалибрено оръжие.
В началото на 90-те години финансовата криза бе жестока – Българският съюз за физическа култура и спорт бе в немилост, а държавният орган току що създаден. Бюджетите на федерациите бяха оскъдни и всеки се спасяваше както може.
Участието ни в първенството бе под въпрос. Треньорският съвет на федерацията искаше да участваме с пълни състави – индивидуално и отборно, което означаваше делегация от над тридесет души, заедно с треньорите и техническите лица. За пътуване със самолет не можеше и да се мисли.
Успях да уговоря със стар мой приятел – президент на голяма търговска компания, да ни предостави голям автобус напълно безплатно и реших, че въпросът с транспорта е приключен.
Денят на заминаване бе събота. Определих сборен пункт за заминаване на отбора стрелбището в квартал „Гео Милев” и спокойно започнах да си приготвям багажа.
Вечерта преди заминаването сякаш нещо ме накара да се обадя по телефона на шофьора, за да преговорим отново часа на тръгване и мястото от където ще вземем отбора. Звъннах му и останах като гръмнат – шофьорът ми заяви най–спокойно, че автобусът няма да пътува, тъй като е получил повреда. Това според мен не беше истина, но нямаше какво да направя. Сетих се, че няколко дни преди това бе поискал двоен размер командировъчни, което нямаше как да бъде осигурено.
Не можех да си представя, че няма да заминем и ще провалим участието в европейското. Отидох до близката будка за вестници и изкупих всички издания, в които имаше някакви обяви за автобусен транспорт. Започна се лудо звънене, но навсякъде отговорът бе, че от днес за утре няма как да ми предоставят автобус, още повече, че беше месец юли и туристическият сезон бе в разгара си. А и по онова време нямаше толкова много автобуси и транспортни фирми. Звънях, докато ми вдигаха телефона – някъде до 23 часа, но без никакъв успех. Накрая реших да се наспя и да решавам какво ще правя на другия ден.
Сутринта отидох на стрелбището. Отборът чакаше в чудесно настроение, с приготвен багаж и оръжие и вече се подготвяше да се качи в автобуса.
Събрах треньорите и им обясних ситуацията, като ги помолих да не казват на състезателите истината, а да им кажат да почакат малко, защото автобусът има технически проблем и ще се появи по–късно.
Взех едно такси и отидох на централна гара. Срещу гарата спираха международните автобуси и имаше някакви невзрачни будки, в които се помещаваха представителствата на транспортните компании. Започна се обикаляне, молби и увещания и накрая някакъв турчин с въздишка ми каза плахо – „Имам един автобус, не е много нов, но ако искаш нещо друго, по-добре се откажи. Няма да намериш”. Нямах избор – стиснахме си ръцете и го попитах кога може да тръгнем. „Веднага, когато платиш. Имаш ли пари в брой?” За щастие имах някакви долари и му ги дадох веднага. Той ги прибра доволен и ми каза тържествено: „Автобусът е тук. Само че шофьорът живее в Панчарево и днес е в почивка. Давам ти адреса и трябва да го доведеш...”. Тогава нямаше мобилни телефони, а се оказа, че шофьорът няма и стационарен.
Пак такси и в Панчарево. Намерих къщата. Тропам на вратата и се показва млада жена. Питам за шофьора, а тя – „Ооо, той отиде за риба. Някъде около гребната база е...” Отивам на гребната база. Разпитвам рибарите и накрая го намирам. Младо момче, някъде около 130 кг., по къси гащи, потник и джапанки. Все едно видях любима жена. Казвам му: „Тръгваме за Чехия”, а той ме погледна спокойно и каза: „Тръгваме.” Отидохме до тях само да си вземе документите и бързо на гарата. Приближавайки автобуса, леко започна да ми се вие свят – огромен стар „Кароса” с износени гуми. Добре, че по онова време почти нямаше контрол по транспорта. Запали го и ми каза ведро: „Ще пътуваме на отворена предна врата, защото климатикът не работи...” Вече обаче ми беше все едно.
Отидохме на стрелбището някъде около 17 часа в събота, натоварихме отбора, който дремеше под сенките на дърветата, и потеглихме щастливи към Калотина. С нас пътуваха и двама от пишещите братя, за да отразяват първенството.
Движейки се с не повече от 60 км. в час – това беше пределът, вечерта стигнахме границата. Слязох да заверя документите за оръжието на митницата и митничарят ме поля със студена вода: „Няма как да ви пусна с оръжие през Югославия. Има ембарго за внасяне на каквото и да е оръжие през границата, дори и спортно...” Опитах се да открия началника на митницата, но той вече си бе тръгнал. Повъртях се десетина минути в безуспешни опити да склоня митничарите да ни пуснат и накрая дадох команда: „Назад! Пътуваме през Румъния. Карай към Видин!” . Тръгнахме обратно за София. В София пристигнахме някъде към полунощ. Двамата спортни журналисти не издържаха, казаха, че се отказват, пожелаха ни добър път и слязоха в София.
А ние поехме към Видин. Някъде около 6 часа сутринта бяхме във Видин. Застанахме на стоянката , чакайки ферибота, за да преминем Дунав. След малко се появи един румънски ферибот и ние запалихме двигателя, готвейки се да качим автобуса. Само, че сметките ни излязоха криви – румънският капитан дойде при нас и ни съобщи мрачно, че за нашия бус място на ферибота няма. Ясно беше, че ще решаваме проблема по нестандартния начин – събрах, колкото бутилки с алкохол носехме и пожелах на капитана да ги изпие за наше здраве. Веднага направиха място и след 15 минути вече плавахме към румънския бряг, а аз стоях най–отпред на ферибота като Леонардо ди Каприо на „Титаник”.
Разтоварихме някъде около 9 часа в неделя и се започна – цял ден, цялата нощ срещу понеделник и почти целият понеделник. Шофьорът се оказа истински герой – дремна само два пъти по половин час, хранехме го с някакви сандвичи, които ядеше без да спира. Управляваше смело по потник, къси гащи и джапанки, както тръгна от Панчарево. Автобусът се движеше с 60 км. в час с отворена предна врата в адската юлска жега, отборът спеше – кой легнал , кой седнал на седалките . Аз не мигнах през цялото време, не ядох нищо, само вода .
В понеделник след обяд най–после стигнахме в Бърно и започнахме да търсим хотела. След два часа лутане и разпитване намерихме хотела, който се оказа студентско общежитие, но доста прилично. Настанихме се и всеки по леглата.
Понеделникът всъщност бе денят за тренировка и на следващия ден влязохме в състезанието без да сме простреляли оръжието на новото за нас стрелбище.
Интересното, бе че това европейско първенство бе едно от най–успешните за нас. Спечелихме над 20 медала – индивидуално и отборно, при всички възрастови групи. Весела Лечева стана европейски шампион, двама юноши – Алек Ненов и Мирослав Михайлов, също спечелиха златни медали, Мария Гроздева и Диана Йоргова сребърен и бронзов медал. И много други. Обяснявам си успеха с това, че физическата умора бе дала отражение върху психическата устойчивост на състезателите и факта, че никой вече не очакваше медали. Това им даде необходимото спокойствие, така важно за спортната стрелба.
Връщането бе не по-малко драматично, но не забелязвахме детайлите, щастливи от чудесното представяне и спечелените медали.
---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи