Хайк Вахрам: Истории за вечността


В памет на обичания колега, приятел и учител в спортната журналистика Хайк Вахрам, който ни напусна на 18 януари 2021 г. Историите на Бате Хайко са вечни!

Материалът е публикуван в списание "Спринт" през 2017 г. със заглавие "Хайк Вахрам: Един мач 70 години по-късно".

Текст: Николай Кръстев 
Фотография: Личен архив

Шестгодишният Хайк Вахрам на 21 август 1946-а гледа първия си мач – „Левски“ побеждава „Славия“ с 5:0 за Купата на общината. И малкият княжевец, роден в сърцето на славистките квартали, син на привърженик на „белите” от първото поколение запалянков;и, става левскар. Точно 7 десетилетия по-късно – на 21 август 2016-а, вече пенсионираният спортен журналист Вахрам завежда внука си Крис, който е роден и живее в Австрия, за първи път на стадиона – „Левски“ печели срещу „Славия“ с 4:0…


Дългогодишният шеф на спортната редакция на вестник „Отечествен фронт“ (1980-1995) преди това от 1972-а работи във в „Народен спорт“. Нататък - „Отечествен вестник“, за кратко в „Континент“ и после до 2013 г. в „Стандарт“ и „7 дни спорт“. Въпреки че „Левски” му е на сърцето, Вахрам е известен като обективен журналист и се гордее с благодарствени писма от ЦСКА и награди от „Славия”.

Вахрам получава награда от председателя на БОК ген. Владимир Стойчев.

Сладкодумен събеседник, Хайко, както му викат колегите, всъщност има проблем – кои точно от стотиците интересни истории около професията да разкаже. Акцентът, разбира се, е върху футбола и ските – големите страсти на Вахрам.

Пишеща машина като картечница

Имах огромния шанс да отразявам световното първенство по футбол през 1986 година в Мексико. Там видях на живо уникалния гол на Диего Марадона срещу Англия (б.а. – не този с „божията ръка”), както и две години по-късно фантастичното попадение на Марко Ван Бастен срещу СССР на европейско в Германия. След това двата гола бяха обявени за най-красивите в световния футбол.

През 80-те години имаше два начина за предаване на информация и материали от състезания в чужбина – диктуване по телефона и телекс. И понеже от Мексико или до Мексико телефонните разговори бяха отчайващо скъпи, избрахме телекса.

Там обаче проблемът бе друг. Телеписките трябваше да получат текста за изпращане, написан на латиница. И не се приемат ръкописни текстове.
За подобни случаи колегите от седмичника „Старт“ бяха приспособили една пишеща машина, на която на клавишите с българските букви отговаряха съответните латински. Пишеш на български, излиза с латински букви. Ние в „Отечествен фронт“ прегърнахме този челен опит и също поръчахме на един майстор подобна пишеща машина. С нея се ходеше по командировки зад граница. И текстовете, след като се получат в редакцията, се преписваха отново, за да могат да се редактират и дадат за печат…

Та отивам аз гордо в пресцентъра на световното в Мексико първия ден и виждам, че колегите от другите страни пишат тихичко на клавиатури IBM, осигурени от организаторите, разпечатват си текста и го дават на телеписките за изпращане. Но писането на подобна клавиатура на български ознаваше китайско мъчение с един пръст, защото разположението на буквите бе съвсем различно.

Написах аз първия си материал, взривявайки работната тишина с пишещата машина – картечница в пресцентъра под неодобрителните мълчаливи погледи на много чуждестранни колеги. От другия ден след мачовете си отивах до хотела, там подготвях кореспонденциите си и се връщах до пресцентъра да ги предам по телекса. Добре, че часовата разлика бе в моя полза и не се отрази на редакционния график.

Пишещата машина не спира и в автобуса

Подарък от Фидел – ваканция в Хавана

Хайк Вахрам през целия си път на спортен журналист стриктно следи юношеския футбол у нас.

„За десетгодишен период – от 1969-а до 1979-а, българският национален отбор за юноши има две първи и две втори места в европейските първенства, каквито на практика бяха турнирите за Купата на УЕФА тогава. – спомня си Вахрам. – Станахме първи през 1969 г. в ГДР с треньор Димитър Дойчинов и през 1974-а в Швеция с Цветан Илчев. Както и втори през 1977-а в Белгия с Христо Андонов и през 1979-а в Австрия с Григор Петков. Във всичките тези шампионати записваме победи над ФРГ, Холандия, Италия и други от великите сили на.

Като журналист и член на Комисията на Българската федерация по футбол за детско-юношески футбол заминах с отбора на турнира „Дружба“ в Куба през 1974 г.

Имаше драма при тръгването – оказа се, че няма самолет за Хавана и треньорът Цветан Илчев след лагера събра момчетата от отбора и ги разпусна на среща на ст. „Васил Левски“. Буквално минути след това пристигнаха хора от кубинското посолство и съобщиха, че след два дни от Прага ще има полет до Хавана с националния им отбор по волейбол за жени, който беше играл на турнира „Варненско лято“. Та гонихме футболистите по улиците да ги връщаме…
Летяхме с впечатляващ самолет „Британия“, оказал се кой знае как при кубинците. Играхме основно в Камагуей, но имахме мач и в Сантяго де Куба. Завършихме трети. Изкарахме чудесни две седмици.

Сутринта в деня на отпътуването от Хавана разбрахме, че то се отлага. Фидел Кастро изпратил всички кубински самолети да помагат на Гватемала, пострадала от ураган. И вече извън програмата ни настаниха в суперлуксозния хотел „Хавана Либре“, бивш „Хилтън“, с басейн на покрива, където работата ни беше само да се разписваме на сметките и да обикаляме Хавана и околностите. Посетихме къщата на Ърнест Хемингуей, тузарския курорт Варадеро, най-голямото музикално шоу на открито в света „Тропикана”, на което имаше платформи за танцьорки, монтирани в клоните на дърветата…

Умри, но връзка дай!

„Отечествен фронт“ правеше най-популярното състезание по ски у нас, по-популярно дори от държавните първенства. И го отразяваше нашироко, често на по цяла страница формат А2. Купите по ски на името на вестника са 45 – половин век ски история!

Състезанията бяха по-различно време на зимата, винаги в Боровец. Първо се провеждаха през декември, после започнахме да ги отлагаме заради ангажиментите на Петър Попангелов в Европейските и Световните купи. Всъщност фамилия Попангелови държи половината купи. Петър Попангелов-старши има 10 трофея, синът му Пепи – 9, а братовчед му Михаил Попангелов – 4.

Понякога се налагаше стартовете да се изтеглят към края на сезона, когато пък снегът беше кът. Така веднъж през 80-те години купа „Отечествен фронт“ се проведе чак на 11 април. И стартовете бяха под връх Мусала, на писта Маркуджик 3, защото само там имаше сняг.

И състезатели, и организатори, и журналисти отидохме горе с верижните ратраци. Скиорите бяха много недоволни, че състезанията са толкова нависоко, а изникна и неочакван проблем с предаването на информацията. Все пак „Отечествен фронт“ имаше следобедно издание, което бе много популярно, Радио „София“ също следеше състезанията от сутринта.

До финала на Маркуджик 3 отидохме с колегата Асен Минчев от радиото. В хижичката, на един баир разстояние от последната станция на лифта, останаха моят колега от вестника Цанко Александров, който тогава вече бе на години и със солидно телосложение (поне 130 кг) заедно с треньора Никола Бобошевски, наставник на студентския отбор на Лесотехническия институт. А всеки треньор разполагаше с радиостанция.

Като завършиха състезанията, от друга треньорска радиостанция на финала предадохме класиранията и първите трима при мъжете и жените на Бобошевски. Той ги записа и даде на Александров. Цанко се опъна нагоре по баира и от горната станция на лифта препредаде информация на долната по служебната телефонна линия. Там друг служител на лифта се обади и ги издиктува в пощата в Боровец. Жената там на свой ред звънна в спортната редакция на програма „Хоризонт“. От радиото пък веднага ги пращат и на „Отечествен фронт“, за да излязат във вестника след час-два.

Разбира се, цялата тази индианска линия за предаване на информация бе уговорена предварително. Но случаят е уникален, защото данните минаха през 5-6 ръцеи и накрая стигнаха верни до слушателите и читателите.


Една нощ с Христо Проданов

Имах професионални контакти с Христо Проданов. Посрещнах българската експедиция на хималайския осемхилядник Лхоце през 1981 г. Тогава Проданов направи историческо изкачване, развълнувало цяла България.

Бях добър приятел с втората съпруга на Христо – Виолета. Поканиха ни на семейно гости в апартамента им в „Люлин“. Зад една масичка, донесена от Непал, с Проданов разговаряхме цяла нощ. Записах разказа му за експедицията на касета. За вълненията и перипетиите в базовия лагер. За пътя му нагоре към Лхоце. За първоначалния план да тръгнат трима заедно към върха. Но закъснението на двама при напускането на лагера налага Христо да поеме нагоре сам. Публикувах една малка част от този разказ – беше твърде дълъг за вестник…

Три години по-късно, през 1984-а, имах честта да съм в групата български журналисти, които посрещнаха членовете на националната ни експедиция към Еверест в Делхи. Тогава за съжаление не се видях с Христо. Защото, както добре е известно, той изкачи най-високия връх в света, но на слизане остана в ледените прегръдки на Хималаите…

По-късно подарих касетата с гласа на Проданов на дъщеря му Силвия.
Безценен автограф от Христо Проданов


Българо-американска спортна дружба във Варна

Текст: Хайк Вахрам
Фотография: Личен архив
През 1980-а отразявах световната олимпийска квалификация за игрите в Москва по баскетбол за жени във Варна с участието на над 20 отбора от Европа, Америка, Азия и Австралия. Това беше поредния случай да имам възможност да работя с изключителната Ваня Войнова, която пишеше страхотни баскетболни коментари за „Отечествен фронт“ и „Трудово дело”. Горд съм да я нарека и добра моя приятелка тази легендарна спортистка, голяма журналистка и невероятна жена.

Във въпросната история Ваня обаче не участва. В квалификацията игра и американският отбор, въпреки че бе ясно – САЩ ще бойкотират олимпийските игри заради съветската инвазия в Афганистан. Американките искаха да покажат на всички, че са най-добри, дори и без да участват в Москва. Квалификацията бе изключително драматична, българският отбор взе виза за съветската столица, като няколко от победите дойдоха с кошове в последната секунда на Петкана Макавеева.

Всички отбори бяха настанени в Международния дом на журналистите на Златни пясъци. Когато американките приключиха участието си като победителки в турнира, се събраха на прощален банкет в присъствието на шефа на тяхната федерация. В същия ресторант по същото време се хранеше и българската група журналисти. На американската маса на три пъти се вдигнаха тостове с изпиване на сериозни количества мастика на екс. И последствията не закъсняха.
Момичетата от отбора се разотидоха по стаите, но както се оказа – само да сменят анцузите с фланелки и дънки. И после бързо-бързо се изнизаха покрай нас към бара. След малко получихме настоятелна покана да се присъединим към купона, на който тотално разочарованите от бъдещото си неучастие на игрите в Москва баскетболистки давеха мъката в алкохол в компанията на българските спортни журналисти. Снимката, която предлагам, още е от момента, в който ситуацията още беше под контрол. Защото в края на вечерта имаше три-четири много тежки напивания от женска страна.

Година по-късно се видях с някои от състезателките на универсиадата в Букурещ. Поздравихме се, но си личеше, че не искат много-много да си припомнят края на квалификацията във Варна.
1980 г. Българо-американска дружба в бара на Златни пясъци. На предния ред долу журналистите от ляво на дясно са Павел Бошнаков и Румен Хаджиянков (и двамата не са между живите). На горния ред от ляво на дясно: Николай Рангелов, Иван Терзиев – Чомпето (покойник), Ешуа Алмалех, Петър Хаджийски (покойник) и Хайк Вахрам (починал на 18 януари 2021 г.)


AIPS CARDS