От 10 лева за мач от баща ми до омагьосан патриот. Благодаря ти, Цар Футбол!


Адриана Димитрова, SportLive.bg

Мислейки за моя любим спортен момент, с благодарност откривам, че те са много на брой. Затова реших, че трябва да откроя този, който е послужил като отправна точка за моята личност, моята професия и съответно - за моя живот. Е, имайки щастието да се родя тогава, че великото американско лято да не е блед спомен или само легенда за мен, няма как да не сложа на първо място този магичен период.

Била съм на 10 години тогава. Интересуваха ме игрите с приятели навън и сладоледите. Футболът въобще не ме интересуваше, смятах го за нещо безинтересно. В онази година конкретно го смятах за глупост, която затваря за 2 часа татко вкъщи в хубавото лятно време. Оказа се, че колкото и да се наслаждава на мачовете от Мондиал 1994, на баща ми му е скучно да ги гледа сам. Добре, не скучно, но иска някой да го чува, когато псува съдията, насърчава нашите играчи или атакува звезда на противника.

Тогава той излезе с идеята да ми предложи 10 лева, които бяха добра сума за едно дете тогава, за да гледам мачовете с него. Приех заради парите. Седнах пред телевизора и зачаках с известна досада. Нещо в осанките на мъжете с широки фланелки и гащета от българския отбор ме респектира. Загледах се. После нещо от шумящите трибуни ме докосна, шеметното движение на топката ме завладя, българските знамена ме вдъхновиха, а победата за "нашите" стана въпрос на живот и смърт.

Оттогава насам на татко не му се наложи да ме финансира, за да гледам мачовете с него. Дори чаках с нетърпение да дойде денят, часът на поредния мач. Помня, че по детски се влюбих в Наско Сираков и Христо Стоичков, започнахме със сестра ми да събираме кибритчета с ликовете на националите ни, да изрязваме от вестници малкото снимки на играчите, които намирахме по онова време. А моментът, когато по улиците всички коли караха бавно и с натиснати клаксони, а от прозорците им, както и от тези на къщите, се вееха български знамена, ще остане завинаги в сърцето ми. Неслучайно със сестра ми се включихме в женския (по-скоро момичешки, защото бяхме на 10-11 години) отбор на селото ни след спечелването на четвъртото място в света. Дори изиграхме няколко мача, облечени с потните фланелки на мъжкия тим - "Бенковски" (Ракево)...

Оттогава остана любовта ми към националния отбор, която няма да изчезне, дори да заемем последното място в ранглистата на ФИФА. Да не дава Господ. Но дълго време гледах срещите на националите само по телевизията, тъй като съм родена във Враца, следвах във Велико Търново и така. През 2006 година реших, че е време да гледам мач на любимците си на живо. Приятели ме поканиха да им отида на гости в София, да гледаме мач заедно. "Заедно" силно казано, защото държах да го гледам в определен сектор, при определена агитка, където никой от приятелите не искаше. Казваха ми, че е опасно там, за сама жена, че не е добре да се деля, но аз настоявах. Исках да видя какво толкова опасно има в този сектор и вярвах, че няма да се отрази негативно на преживяването ми.

Тогава имахме страхотен отбор, но моят безспорен любимец беше Мартин Петров. Мачът беше България - Холандия, квалификация за Евро 2008. Стадионът беше почти пълен. Бях омагьосана. От играта, от представянето на Марто, от емоциите на Стоичков, който водеше отбора тогава, от бурната подкрепа, която стадионът даваше на тима...

Дотолкова омагьосана, че не позволих на проливния дъжд, който се сипеше над "Васил Левски", да ми развали настроението. Скачах, пях, скандирах, ръкоплясках, въпреки че бях като мокро коте. Тогава бях чула по телевизията, че не може да се внесе чадър на стадиона, но никой не ми бе казал, че може да се влезе с дъждобран.

И така, всички на стадиона извадиха дъждобраните и се спасиха от моята участ. Аз си казах: "По-мокра няма как да стана" и продължих страстната си подкрепа. Тогава някой ме потупа по гърба. Не познавах никого в сектора и си помислих, че сигурно преча на гледката на някого. Обърнах се - непознат. "С приятелите ми те гледаме, че нямаш дъждобран и си мокра, та измайсторихме това за теб". В ръцете си държеше своеобразна "мантия" от съединени найлонови торбички, която приех с благодарност и с нея догледах мача. Това завинаги уби упреците, които бях чула за "опасния" сектор. Е, завършихме 1:1, но емоциите бяха като че сме победили с 3:0.

Покрай този обаятелен Христо Стоичков се влюбих и в любимия си чуждестранен отбор - "Барселона". Гледах ги от преди появата на извънземния Лионел Меси и се прехласвах по играта и героите на тима, от легендарния "Камп ноу". Този тим ми донесе много радост и не малко сълзи. През 2013 година посетих града, стадиона и музея на каталунците, изживях неземни моменти на радост, гордост (при къта на Камата), преклонение. Но 2020-а беше годината, в която любовта ми към "Барселона" достигна връхната си точка, защото отидох на мач на тима.


Всичко тръгна от колега, спортен журналист, който е мой близък приятел. И също е фен на "Барса". Каза ми: "Ади, давай да се организираме и да отидем на мач, за да видим Меси, докато още играе". Речено-сторено. Бързо се организирахме и на заветната дата 02.02.20 г. аз се озовах на трибуните на една легенда, един мит. Пред очите ми играеха не само Меси, но и Бускетс, Тер Щеген и други любимци. За наше щастие с колегата, победихме "Леванте" с 2:1, а нощта принадлежеше на Ансу Фати.

Първият момент в този разказ ме направи футболен фен и повече патриот, в комбинация с втория ме направи спортен журналист, а третият... се превърна във фар в тъмното море, в което животът ми се превърна след лична трагедия. Благодаря ти, Цар Футбол!

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент


AIPS CARDS