Финалът в Берлин

ПЕТЪР ХЕРАКОВ

Световното първенство в Германия беше първото подобно, което отразявах на място. И последното засега. Но дори и да остане последното въобще, пак няма да съжалявам - остави толкова много спомени и усещания, че нямат описване.

Две години по-рано бях в Португалия, така че имах ясна идея какво ме очаква. Без обаче въобще да си направя сметка за географските разлики между двете държави.

И така, на границата на изтощението след месец обикаляне надлъж и нашир, пускам акредитация за финала в Берлин. От една страна – имам надежда – изпуснах само един мач, от тези, които бях заявил, че искам да гледам. Това ми носи бонус точки. От друга – кой съм аз – българин от скромен вестник. Проверям на всеки час за мейл, но такъв няма. А трябва да реша дали въобще да пътувам до Берлин. Шест часа от Франкфурт до Берлин, за трети път в този месец. Но в крайна сметка тръгвам. Акредитация или не, финалът си е финал. Със сигурност е по-добре да си там, отколкото да получиш мейла и да си на шест част път от столицата. А и акредитацията за Световното даваше безплатно пътуване с железниците на Дойче Бан. За последен път, така че – какво толкова? Получавам потвърждение за акредитацията във влака. Мейлът започва с извинение, че не могат да ми осигурят журналистическо място и са ми предоставили някакво встрани. А аз искам да крещя - имам акредитация!

Там съм ден преди финала, ще спя при едни от най-добрите приятели на сестра ми. Чакаме се и сядаме в парк край Шпрее. Опъвам се на тревата, а те почват да бучат по мен. Да съм станел, защото имало кърлежи. „Какви кърлежи, бе хора, това е Берлин, не е Южният парк?“ Но те настояват и се настаняваме на преносими столчета. А и все пак – колко тъпо би било заради някакъв кърлеж да пропуснеш финала. (Здравейте, Живко и Марги, надявам се, че сте добре.) Приятелите живееха в квартал между източната и западната част. От едната страна – руски мутри, от другата – на две преки, скуатъри, окупирали стари, празни сгради. Отидохме и на бар – нелегален, защото не плаща лиценз и всеки момент може да бъде затворен. Нелегален, но с охрана – мощна дама, излегнала се на канапе пред вратата. Кожа, кубинки, синя коса на гребен и повече окосмение от моето. Пихме по две бири, поговорихме си и обратно. Нямам спомем да съм се притеснявал преди финала – всъщност целият този безкраен месец на пътувания из цяла Германия водеше до такова изтощение, че заспивах по всяко време и навсякъде.

На другия ден пътувах около час със С-бана до стадиона. Чак тогава всъщност разбрах колко голям е Берлин. А пред стадиона разбрах и колко хора може да побере. Нямаше как да се разминеш три часа преди началото. И всеки втори питаше за билет за финала. Извадих акредитацията, за да мина през първия контролно-пропускателен пункт и тогава започнаха и директно предложенията – максималното беше 750 евро – повече от бюджета ми за целия месец в Германия. Но и за секунда не спрях – имах цел.

Минавам проверките, влизам в пресцентъра. Толкова рано там са само няколко журналисти, двама от тях българи. Говорим си, после отиваме да си вземем билетите. Размотаваме се, виждаме няколко известни фигури, всички в добро настроение. Качваме се на трибуните, срещаме се с останалите от българската група. Появяват се Мишо Савов и Румен Пайташев. „Дайте тук един-два билета, за да вкараме още хора“, казват те. „Абе какви билети, какви пет лева? Това е финал на Световното първенство!“ Те обаче са категорични. Сваляме акредитации, даваме билети. Чакаме да се върнат и се оглеждаме за охраната, която идва да ни изгони всички. Но ето ги двамата, истински легенди, се завръщат доволно нахилени с още няколко души. Финал на Световно първенство, а? За тях няма невъзможни неща.

Слънцето залязва, неволно се възхищаваш на архитектите на стадиона. Процепът в трибуните е направен точно за този залез.

От мача не помня нищо. Едно, че бяхме наистина на неудобни места, второ – случката между Зидан и Матераци затъмни всичко. И от дузпите не помня много. Помня радостта на някои колеги, тъгата на други... Помня, че след вдигането на титлата всичко стана в златни листчета. Взех си няколко за спомен.

После си спомням, че на гарата имаше два влака за Франкфурт – последният превоз въобще. Единият беше твърде пълен и се качихме на другия. Имахме късмет, защото малко по-късно и той се препълни. Нетипично за Дойче Бан позволиха всеки да се качи. И хора имаше навсякъде. По пода, по дръжките, под седалките, пред вратите. Имаше дори двама в тоалетната (която, разбира се, няма нищо общо с тези в БДЖ). Но пък те си спяха толкова безцеремонно, че никой дори не опита да дръзне да ги събуди, за да я използва.

Никой нямаше сили да говори – коментарите и приказките стихнаха още на първия час път на запад. Само трима португалци отзад вдигаха шум за 20. Но се чуваше тропане по клавиши – колегите от Азия творяха и пълнеха редове и страници.

Във Франкфурт слезнахме в абсолютна тишина. Изморени, изтощени, изкривени, миришещи, всеки мъкнещ раница и лаптоп. Прибрах се, бърз душ, прибрах всичко в сака. Извиках си такси – дойде чисто нов „Мерцецес“, простих се с хазяите. Дадох им малки подаръци, които хвърлиха в екстаз малките къдрави деца на бразило-немската любов. Може би след години някое от тях ще стане футболна звезда.

---

Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.

#МоятЛюбимСпортенМомент