Светът е малък колкото една финландска шапка

Щангистите на Иван Абаджиев тренираха в ниската заличка на Дианабад. Ходех там обикновено по обед, когато свършваше тренировката, защото тогава треньорите и щангистите имаха свободен прозорец преди следващата тренировка. Абаджиев задължително ме канеше да обядвам в стола с отбора. На мен ми беше все тая, не бях за едното ядене, но не ми беше удобно да му отказвам. Обяснявах си тези негови покани с това, че на младини той е бил от бедно семейство, видял е глад, и за него да нахрани човек е било голям жест.

В стола тогава слагаха тежкия Антонио Кръстев на отделна маса. А момчетата от леките категории сядаха с гръб към него. Защото Антонио имаше право да яде буквално „на корем”, за да трупа тегло. А той имаше апетит като за световно – сервитьорките му докарваха цяла количка, отрупана примерно с 3 супи, 4 втори яденета и 4 десерта. А момчетата от леките категории не трябваше да го гледат, защото на тях вечно им ограничаваха храната, особено като наближи състезание. В Дрезден съм виждал Севдалин Маринов как топи последните грамове до влизане в категорията си в сауната – мъчителна гледка. Изхвърча от сауната, скочи в студения басейн и изкрещя: „Водаааа!” Демек, дайте ми да пия вода.  

И Абаджиев, и Нешка Робева мразеха журналисти да общуват с хора от щаба им без тяхно разрешение. Веднъж в залата на "Герена" направих интервю с нейния корепетитор, без да я питам. Тя влезе, видя че говорим, хвърли ни страшен поглед, но не посмя да ми каже нищо – все пак дори и такива големи треньори имаха респект от журналистите. Но после разбрах, че е трила сол на главата на пианиста.

През 1986 г. в София имаше световно първенство по вдигане на тежести. Преди него Абаджиев беше привлякъл психоложка в щаба си, което по онова време беше необичайно. В соца на психологията се гледаше като на ала бала. Стори ми се интересно и направих интервю с психоложката. Тя малко се изхвърли и го изкара едва ли не, че титлите се дължат на нея. Интервюто излезе във вестника. Тогавашната ми началничка Надя Богданова беше много близка с Иван Абаджиев и ми каза, че той бил бесен заради това интервю. Но и Старшията не ми каза нищо по този повод. Психоложката обаче скоро след това изчезна. 

На първенството в София се запознах с един съдия по щанги от Финландия. Следващото лято отивам в Лахти на европейско първенство по спортна стрелба. И срещам на улицата същия съдия. Светът е малък, човекът бил от град Лахти.

Стрелбището беше на стадиона до шанците за ски скокове – супермодерен комплекс за времето си. В трапа на шанцата имаше плувен басейн, който през зимата се покриваше с подиум и скачачите се приземяваха върху него.

Моят познат се оказа, че е някакъв шеф в общината. И ни покани, заедно с Люпи Неделчев и оператора от телевизията, на тур из околностите. Пристигна една червена лада, карана от момиче. Учудих се, че колата е съветска, а шофьорът е млада жена. Оказа се, че това е някаква секретарка, защото за икономия общината нямала служебни шофьори.

Финландецът започна да идва на стрелбището. И за голяма моя изненада ме покани на гости у тях. Изненада, защото финландците не са отворени и общителни, като южняците и трудно пускат външен човек в дома си. Но ме предупреди да внимавам какво говоря пред жена му за неговото идване на световното в София, защото я бил излъгал, че Международната федерация по вдигане на тежести го командирова. А всъщност той дошъл в България на свои разноски с пари от фонда „И аз съм човек”.

Един следобед седим с него на трибуните на шанцата. Той беше с една шапка с козирка, каквито се носеха тогава. Тръгваме си и на 300 метра той се сети, че си е забравил шапката. Викам:

– Дай да се върнем да я вземеш.

-А, няма нужда, утре ще си я взема. 

С моя български манталитет си рекох: „Да бе, утре няма да я намериш и работата ще стане – дръж ми шапката.”

На другия ден шапката си беше на същото място, на което той я забрави.