Делириум около фавелата


СТЕФАН ГЕОРГИЕВ, БНТ


Читателю! Да си отчайващо добродушен мечтател всъщност не е чак толкова наивно. Сбъдне ли се блянът – изживяваш и първичната радост, която никой не може ни да ти отнеме, ни да имитира. Нирвана, бе. Чисто и просто – нирвана. Кеф. Емоция. Щастие. Съберете няколко момченца, които харесват футбол. Не им губете времето с разкази за Пеле и Марадона, а просто ги попитайте: „къде би искал да отидеш?”. Не очаквайте особено разнообразни отговори – „Уембли”, „Камп Ноу”, „Маракана”. Звучат като чужди планети, където животът от нормалния свят отсъства. Митологизирани стадиони, пазещи най-съкровените футболни спомени. И мечти.

Пътуваме за една от чуждите планети, използвайки космическия кораб, наречен „Българска национална телевизия”. Кацаме там. Годината е 2016. „Маракана”. За европееца Рио де Жанейро наистина си е непозната територия. Причината се корени и в климата, и в инфраструктурата, и в културата, и в етноса. И във футбола. Добавете към този чар и присъствието на десетки хиляди гости в града заради Летните олимпийски игри през август на споменатата година. Еуфорията се превръща от непознато чувство в нормалното състояние на мегаполиса за период от 17 дни. И обхваща всички ни. Към края на най-големия спортен форум е време и за разпределянето на медалите в отборните спортове. „Футболът не е в центъра на вниманието по време на Игрите”! Тази теза безмилостно се задъхва, когато в едно изречение поставим думичките „футбол” и „Маракана”. Финалът в мъжкия турнир противопоставя Бразилия и Германия. Сега бавничко прочетете последното изречение и сами ще придобиете представа за измеренията на мача. Бразилия срещу Германия на „Маракана”. Селесао срещу Бундестима. Могъщата Бразилия, която никога преди не беше печелила златото от Олимпийски игри и гордата Германия, която при последното си посещение в тази страна беше победила именно Бразилия... със 7:1. Дефиницията на унижение. Бразилия срещу Германия на „Маракана”. В онзи ден моя милост и другарят ми по пакости (по стечение на обстоятелствата и колега тогава) Георги Славчев имахме удоволствието, както гласи най-популярното телевизионно клише, да сме на „Маракана”, за да коментираме този финал за теб, читателю. Приключение, обхващащо целия ден, а не просто времетраенето на мача.

Слава Богу, в онези дни коментарът на спортните събития се третираше като доста отговорен ангажимент и графикът ни беше направен така, че липсваха други ангажименти непосредствено преди мача или веднага след него. Разбирай – имахме достатъчно време, за да се разходим около стадиона, чието име всъщност у нас се изговаря погрешно. Разбира се – решихме, че няма да експериментираме с ударението и точното наименование на „Маракана” в ефир, за да не дадем достатъчно основания на теб, зрителю, да ни хулиш. Имаме си достатъчно кусури и без друго. Та ние двамцата потегляме без зоркото око на нито един от командированите ни оператори към стадиона около 5 часа преди началото на срещата. Ще кажете – ама защо толкова рано?! Ами – трафикът в Рио де Жанейро (дори при наличието на специалната олимпийска лента) си е натоварен. От пресцентъра, където прекарвахме към 20 часа в денонощието, до стадиона пътуването отнемаше 90 минути. Ама не футболни. 90 минути в автобус се усещат като 900. 90 минути на „Маракана” се усещат като 9. Пристигаме. По принцип бих спестил някои подробности от заниманията ни преди двубоя, защото надали бих дал добър пример на по-младите или прохождащи колеги, но - да не се лъжем. Решихме, че климатичните условия напълно ни позволяват да изпием по една (1) биричка в района около стадиона. Онова жълто вълшебно кенче, наподобяващо родната „Ариана” със същия подозрителен вкус. Та бразилската „Ариана” – Skol си вървеше с лекота. Геша настояваше да се гмурнем в местната субкултура, което, както и да го гледам, си беше любопитно. „Маракана” може и да е друга планета, но спътниците й са си баш наши – земни. Кацнали като нахални гости, искащи да надзърнат в стадиона, около „Маракана” се намират достатъчно фавели. Сиреч – квартали, гъсто заселени с местни. Ама толкова гъсто, че полиция и организатори на Игрите горещо препоръчваха фавелите да не се посещават, ако не искаме да се разделим я с пари, я с телефон, я с достойнство. Та шляехме се ние по тия ми ти места, докато отвсякъде започваха да се появявят дребнички и мургави бразилци, носещи онези златисти фланелки. Задаваше се мач, и то какъв. Ако си забравил, читателю – Германия срещу Бразилия. Пихме по един сок от кокосов орех, хапнахме по един кокосов орех, снимахме се с кокосови орехи, записахме по една рецепта за експресна консумация на кокосов орех и си стана време да си покажем пропуска за чуждата планета – акредитациите, без които си загубен и вероятно арестуван по време на Игрите. Пет часа и една (1) бира по-късно вече се бяхме настанили на коментаторското си място. Ама стадион ти казвам! И ни един мач през живота си да не си изгледал, би се влюбил във футбола само заради досега си до „Маракана”. Най-великата игра се чувства изключително удобно в своя храм.


Георги Славчев и Стефан Георгиев на "Маракана", където коментират финала на олимпийския турнир в Рио Бразилия - Германия.
За секунда сме извадени от амока. В слушалките ни редакторът от онзи пресцентър, от който бяхме тръгнали, услужливо ни информира, че сме на живо след 5...4...3...2...1 – финал на „Маракана”. Какъв ти ефир, читателю, пред нас върви футбол! Скромните 80 хиляди сърчица задават ритъма на мача, а долу на тревицата се разтъпкват играчи като Неймар, Маркиньос, Рафиня, братята Бендер, Серж Гнабри и Макс Майер (когото аз упорито наричах Мейер).

„Къде би искал да отидеш”? На финал на „Маракана”. Купонът, излишно е да казвам, беше пълен. Гол от пряк свободен удар като по учебниците, Бразилия води, почивка, второ полувреме, Германия вкарва. Дойчовците са си дойчовци. Не се предадоха и я добутаха до дузпи. Които ние двамцата по братски си поделихме – аз коментирах дузпите на Бразилия, Г. Славчев – тези на Германия. Емоционален roller coaster. През 30 секунди тръгвахме от напрежението, изживявахме затишието непосредствено преди удара от бялата точка (oще едно палаво клишенце), виждахме надеждата и удовлетворението в очите на играчи и публика. Та дойде последната дузпа. Ако Неймар вкара, Бразилия печели. Започвам аз да драматизирам и да омагьосвам ефира с помпозни слова, през това време Геша снима клипче. Чакама планетата „Маракана” да изживее земетресение от щастие. Снима той, аз с особен висок регистър на гласа обяснявам как Неймар се засилва. И вкарва. Следва делириум. Бразилия започва да се тресе. Тия дни по БНТ 3 излъчваме всякакви мачове от близкото и далечно минало, ако се стигне до финала на Олимпийските игри от 2016 специално ще си направя труда да се чуя. И бих си написал писмо сам до себе си, за да се укоря. На всичкото отгоре след края на мача поисках да видя въпросното клипче, само за да установя, че то спира около секунда преди Неймар да бие. И до ден днешен нямам обяснение как така в този прословут телефон имаше памет за всякакви фотосесии от Копа Кабана, за всякакви снимки на кокосови орехи, но за тая дузпа не се намериха 5 секунди. Явно самият миг е бил толкова значим, че просто трябва да живее само в съзнанието ми, а не на модерен носител. С доста хора се срещнах през последната декада, Олимпийските игри и футболните първенства ме изпратиха на най-затънтени точици, но чистата, неподправена емоция от „Маракана” в комплект с приключението, което си устроихме, превръщат този мач в един от любимите ми спомени.

И като споменах Копа Кабана – след мача, вече казах, имахме достатъчно време да стигнем и до там. За по една (1) биричка и един кокосов орех. И една мечта.

Та, читателю! Да си отчайващо добродушен мечтател всъщност не е чак толкова наивно.

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент


AIPS CARDS