Делириум около фавелата
- Автор БАСЖ -
- 03.05.2020
СТЕФАН ГЕОРГИЕВ, БНТ
Читателю! Да си отчайващо добродушен мечтател всъщност не е чак толкова наивно. Сбъдне ли се блянът – изживяваш и първичната радост, която никой не може ни да ти отнеме, ни да имитира. Нирвана, бе. Чисто и просто – нирвана. Кеф. Емоция. Щастие. Съберете няколко момченца, които харесват футбол. Не им губете времето с разкази за Пеле и Марадона, а просто ги попитайте: „къде би искал да отидеш?”. Не очаквайте особено разнообразни отговори – „Уембли”, „Камп Ноу”, „Маракана”. Звучат като чужди планети, където животът от нормалния свят отсъства. Митологизирани стадиони, пазещи най-съкровените футболни спомени. И мечти.
Пътуваме за една от чуждите планети, използвайки космическия кораб, наречен „Българска национална телевизия”. Кацаме там. Годината е 2016. „Маракана”. За европееца Рио де Жанейро наистина си е непозната територия. Причината се корени и в климата, и в инфраструктурата, и в културата, и в етноса. И във футбола. Добавете към този чар и присъствието на десетки хиляди гости в града заради Летните олимпийски игри през август на споменатата година. Еуфорията се превръща от непознато чувство в нормалното състояние на мегаполиса за период от 17 дни. И обхваща всички ни. Към края на най-големия спортен форум е време и за разпределянето на медалите в отборните спортове. „Футболът не е в центъра на вниманието по време на Игрите”! Тази теза безмилостно се задъхва, когато в едно изречение поставим думичките „футбол” и „Маракана”. Финалът в мъжкия турнир противопоставя Бразилия и Германия. Сега бавничко прочетете последното изречение и сами ще придобиете представа за измеренията на мача. Бразилия срещу Германия на „Маракана”. Селесао срещу Бундестима. Могъщата Бразилия, която никога преди не беше печелила златото от Олимпийски игри и гордата Германия, която при последното си посещение в тази страна беше победила именно Бразилия... със 7:1. Дефиницията на унижение. Бразилия срещу Германия на „Маракана”. В онзи ден моя милост и другарят ми по пакости (по стечение на обстоятелствата и колега тогава) Георги Славчев имахме удоволствието, както гласи най-популярното телевизионно клише, да сме на „Маракана”, за да коментираме този финал за теб, читателю. Приключение, обхващащо целия ден, а не просто времетраенето на мача.
Слава Богу, в онези дни коментарът на спортните събития се третираше като доста отговорен ангажимент и графикът ни беше направен така, че липсваха други ангажименти непосредствено преди мача или веднага след него. Разбирай – имахме достатъчно време, за да се разходим около стадиона, чието име всъщност у нас се изговаря погрешно. Разбира се – решихме, че няма да експериментираме с ударението и точното наименование на „Маракана” в ефир, за да не дадем достатъчно основания на теб, зрителю, да ни хулиш. Имаме си достатъчно кусури и без друго. Та ние двамцата потегляме без зоркото око на нито един от командированите ни оператори към стадиона около 5 часа преди началото на срещата. Ще кажете – ама защо толкова рано?! Ами – трафикът в Рио де Жанейро (дори при наличието на специалната олимпийска лента) си е натоварен. От пресцентъра, където прекарвахме към 20 часа в денонощието, до стадиона пътуването отнемаше 90 минути. Ама не футболни. 90 минути в автобус се усещат като 900. 90 минути на „Маракана” се усещат като 9. Пристигаме. По принцип бих спестил някои подробности от заниманията ни преди двубоя, защото надали бих дал добър пример на по-младите или прохождащи колеги, но - да не се лъжем. Решихме, че климатичните условия напълно ни позволяват да изпием по една (1) биричка в района около стадиона. Онова жълто вълшебно кенче, наподобяващо родната „Ариана” със същия подозрителен вкус. Та бразилската „Ариана” – Skol си вървеше с лекота. Геша настояваше да се гмурнем в местната субкултура, което, както и да го гледам, си беше любопитно. „Маракана” може и да е друга планета, но спътниците й са си баш наши – земни. Кацнали като нахални гости, искащи да надзърнат в стадиона, около „Маракана” се намират достатъчно фавели. Сиреч – квартали, гъсто заселени с местни. Ама толкова гъсто, че полиция и организатори на Игрите горещо препоръчваха фавелите да не се посещават, ако не искаме да се разделим я с пари, я с телефон, я с достойнство. Та шляехме се ние по тия ми ти места, докато отвсякъде започваха да се появявят дребнички и мургави бразилци, носещи онези златисти фланелки. Задаваше се мач, и то какъв. Ако си забравил, читателю – Германия срещу Бразилия. Пихме по един сок от кокосов орех, хапнахме по един кокосов орех, снимахме се с кокосови орехи, записахме по една рецепта за експресна консумация на кокосов орех и си стана време да си покажем пропуска за чуждата планета – акредитациите, без които си загубен и вероятно арестуван по време на Игрите. Пет часа и една (1) бира по-късно вече се бяхме настанили на коментаторското си място. Ама стадион ти казвам! И ни един мач през живота си да не си изгледал, би се влюбил във футбола само заради досега си до „Маракана”. Най-великата игра се чувства изключително удобно в своя храм.