Бойното кръщение

По онова време бях “зелен” репортер във вестник “7 дни спорт” с пренебрежимо малък опит. Мотаех се като свободен електрон в редакцията и наистина не знаех точно мястото си. Използваха езиковите ми умения да превеждам светски материали за жълтите страници или статии за Формула 1, правех анкети с реални хора от улицата по актуалните спортни въпроси на деня, присъствах на емблематичните заседания на Дисциплинарната комисия към БФС и отразявах с кратки дописки мачовете на симпатичния отбор на Конелиано от Герман в “Б” група. На този невълнуващ фон се появи мачът с Белгия и аз бях натоварен с първата си отговорна и конкретна задача – подробно отразяване на съперника. Долавях смътно, че това е бойното ми кръщение и ще промени статута ми във вестника.

За да ви въведа по-добре в обстановката, ще ви върна назад като с машина на времето. В началото на този век мобилните телефони бяха просто... телефони. Бяха претърпели известно развитие от първите огромни мобифони, но си бяха все така апарати с бутони, антени, малки едноцветни екрани и две-три стандартни мелодии. Интернет също съвсем не бе глобалният неизчерпаем свят, в който всичко ни е на един клик разстояние. В обширната като хамбар редакция на вестника имаше повече телевизори, които излъчваха целодневно спортни събития, новини или музикални клипове, отколкото компютри с интернет. Те по правило бяха запазени за отдела по международен футбол, а пред единствения друг свободен компютър с интернет се виеше опашка от нетърпеливи репортери, които се бореха за няколко минутки, за да проверят някоя важна информация. Резултатите от редица европейски първенства научавахме по телетекста, а работните ни компютри бяха допотопни и ги използвахме за пишещи машини.

В подобна обстановка търсенето на новини и отзиви от Белгия беше истинско предизвикателство. То минаваше през реални връзки и контакти, каквито нямах. Заради неразвития интернет по това време с контакти на медии се сдобих от различни журналистичести справочници и алманаси. Останалото бе въпрос на ежедневни разговори. Почти се сприятелих с колегите Кристоф Берти от La dernière heure (той вече от много години работи в по-големия и авторитетен Le soir) и Гирт Ламбертс от Het Niewsblad – един валонец и един фламандец, за да разбера противопоставянето и усетя настроението в цялата страна. Благодарение и на тях научих много неща от занаята – колегиалност, съпричастност, лоялност, ангажираност. Бързо усетих, че за да получиш, трябва да дадеш и също не криех информацията, която имах от лагера на България. Сигурен съм, че Пламен Марков и избраниците му са гледали мачове и са правили разбор на Белгия, но голяма част от разузнаването идваше от нас, журналистите. Години преди бума на социалните мрежи нещата от кухнята се разбираха от нашите вътрешни “шпиони” - клюките от лагера на “червените дяволи”, настроението в тима, скандалите между звездите, контузиите и мнимите болни, напрежението. Със специалното съдействие на белгийските ми колеги успях да направя интервю по мобилния телефон с иначе сдържания и интровертен селекционер на Белгия Еме Антюенис, на когото дори му се наложи да отбие автомобила си по време на разговора, тъй като шофираше. А доверието ни с белгийците се разви до такава степен, че те ни пращаха на факс коректурите на страниците си за следващия ден и по едно и също време излизаха в Белгия и България интервю с голмайстора им тогава Уесли Сонк с личен автограф и очерк за четиримата им мускетари от набор’78 – Даниел Ван Буйтен, Валтер Баседжо, Емил Мпенза и вече споменатия Сонк.

В същото време трябваше да подвигаме и духа на нашите с мнения и съвети на легендите. Тогава за първи път говорих по телефона с огромния Георги Димитров-Джеки. Открих го в отлично настроение, но след притесненото представяне на името ми последва отговор, който щеше да ме събори от стола: “Много добре ви помня, вие бяхте голям футболист”. На всеки се е случвало да попадне в ситуация, в която не знае как да реагира, но това бе дори извън пределите и на неочакваното. За миг дори помислих, че съм жертва на скрита камера, което изключих моментално заради въпиющата ми неизвестност. Веднага се изкуших и от мисълта да разкрия заблудата, признавайки, че най-голямото ми достижение в най-популярната игра бе да бъда капитан на отбора на нашия двор в махалата около Руски паметник, когато бях 10-годишен. Запазих обаче малката ми тайна и разговорът продължи да тече между велик футболист и засрамен журналист.

Останалото е история и тя се помни. България спечели с 2:0 и направи един от най-добрите си мачове при гостуване в европейски квалификации. Нашият отбор бе безупречен в защита и убийствен на контраатака. Целият спектакъл бе режисиран умело от 36-годишния по това време маестро Красимир Балъков, когото домакините определиха за най-добър и нарекоха с респект и симпатия “Мистър България”.

От мача се помнят голът на Зоран Янкович (играл заради контузиите на Бербатов и Гонзо), дошъл след перфектна асистенция на Мартин Петров, и голът на Стилиян Петров, паднал след щастлив рикошет. Пред очите ми са още ударът в напречната греда на Георги Пеев и пропускът на резервата Георги Чиликов с удар от въздуха след страхотна комбинация с Балъков.

Европа прие успеха на България като голяма изненада. У нас пък всеобщото мнение бе, че “децата” като Бербатов, Стилиян и Мартин вече са напълно узрели за големия футбол. Тогава Белгия не беше трета в света, но за сметка на това “червените дяволи” бяха участници на световните финали в Япония и Южна Корея малко по-рано, като отпаднаха на 1/8-финалите от Бразилия, а по всеобщо мнение на специалистите бяха отборът, който най-много затрудни бъдещия световен шампион.

Краят на историята също е познат и щастлив – месец по-късно победихме и Хърватия с 2:0 пред ентусиазираните препълнени трибуни на обновения “Васил Левски”. В началото на следващото лято направихме 2:2 с Белгия в София, което бе достатъчно за последното ни класиране на голямо първенство до момента. В онзи мач два пъти изоставахме в резултата, но се връщахме благодарение на характера, а в края големият съдия Пиерлуиджи Колина великодушно си затвори очите за нарушение на Илиян Стоянов срещу Мбо Мпенза и не свири дузпа. В основата на всичко обаче си остана този голям успех в Брюксел, който даде начален тласък на цяло едно талантливо поколение.