"Това е за всички в България!"


ЙОАНА ГОЧЕВА

Тръгвам абсолютно сама към Манчестър. „Юнайтед“ вече е шампион и ще бъде коронясан с рекордна 19-а титла след мача с „Блекпул”, а Димитър Бербатов трябда да се бори с Карлос Тевес за голмайстор на Висшата лига.  

Акредитацията ми беше одобрена едва вечерта преди пътуването, което планирах като лична екскурзия, подарък от баща ми. В последния момент бе платено и трасе за живо включване след мача, като от мен се искаше да гарантирам уговорено интервю с Бербатов. А по онова време това граничеше с абсурда.

В тази шантава обстановка, в която, вярвам, мнозина колеги са се озовавали – да си планират нещо лично, пък то да стане работно... ей така, защото обичаме това, което правим, мамка му... Та, в тази обстановка тръгвам да видя любимия си отбор шампион и да отразя битката на един българин.

Да пътуваш сам е велико преживяване. Тогава нямаше смартфони, а навигациите бяха само на хартия. С две думи – всичко трябва да е в главата ти и да си готов да реагираш. Спомням си, че бях взела една крайно “неподходяща” книга – “Името ми е Червен” на Орхан Памук. Чета си за средновековния Истанбул и се срещам с модерна Европа. Прекачване във Франкфурт, три часа престой. Говорих с толкова много хора по пътя, че сега съжалявам, че не записах историите им. Толкова много пътувания и толкова много съдби...

Кацам на Летище Манчестър и тръгвам с влак към града. Покрай мен се редят двуетажни тухлени къщи в червено, еднакви като в компютърна симулация. Нито един балкон или пък простряно пране, които да навяват човешко присъствие. Да се зачудиш дали не си объркал пътя...

Манчестър изглежда мрачен, скучен, някак студен. Тогава още нямахме забрана за пушене в България, а там имаше. За да запалиш цигара, излизаш пред някакъв гаден пепелник встрани от хотела и пафкаш с интернационалния персонал от кухнята. Прозорците в стаята не се отварят, а небето те смачква със сиви и ниски облаци. Нещо много различно от тази невероятна футболна емоция, която гледаш всеки уикенд на стадионите на „Сити“ и „Юнайтед“.

Денят преди мача. Отивам към „Олд Трафорд” с наземното метро, което е най-достъпният начин за придвижване. Излизам на спирката, оглеждам се... никакъв знак за вечиличие, но поне тръгвам в нужната посока. Така както си вървя, някъде в ниското, пред мен изскача онова място, което сте виждали хиляди пъти в най-красивите кадри по телевизията. Изгледжа доста обикновено, да призная. Приближавам се, а пред мен изведнъж започва да оживява историята на клуба – статуи, плочи, каквото се сетите. Трудно е да се снимаш сам някъде, не можеш просто да кажеш на останалите туристи да ти освободят място, да кажем пред United Trinity…


Магазинът е фрашкан с народ, всичко с цифрата 19 се продава на секундата – магнити, лепенки, тениски... дори пакет разсад за трева (уж същата като на „Олд Трафорд”). Тази титла беше особено специална, тъй като с нея “червените дяволи” изпревариха 18-те на „Ливърпул“.


Решавам да се пробвам с музея, но там повечето пълноценни посещения са предплатени, има доста групи, абе трудна работа. Каквото успях да видя, бе напълно достатъчно, за да си дам сметка, че това място е една невероятна машина за пари, която ползва като гориво нашата любов. Сега ще ми се разсърдите, вероятно. Онези от вас, които помнят гола на Оле през 1999-а срещу „Байерн“... Онези от вас, които знаят, че нашите минути са последните в мача... Онези от вас, които си вдигат яката като Кантона... Или пък са имитирали прическата на Бекъм... Но аз пристигнах с идеята да разбера как един българин участва във всичко това.


По онова време Уейн Рууни беше със статут на жива легенда – дали извън форма или след скандал с простиутки, той си е номер едно тук. Имената продават фланелки – Парк Джи Сунг и Чичарито означават огромен пазар. И в това ще се убедите като видите как група азиатски туристи обезумяват, снимайки се пред една снимка на… Джи Сунг в музея. На този фон пробивът на Бербатов изглежда като абсолютно чудо. Това не е място, на което образът на Самотния ездач продава.

Турът на стадиона е с особен маршрут. Ту влизаш вътре, ту излизаш на терена. Виждаш тези, които вече са минали по твоя път. Като един безкраен шев през годините, който закърпва в едно емоциите ти от сблъсъка с невероятните истории на триумф и драма. И някак се оказваш зашит завинаги за тази магия... И си готов да си платиш за това!

Обратно към Големия ден на един репортер. В деня на мача гръмва скандал. Става дума за публикации в жълтата преса за извънбрачна връзка на футболист от Висшата лига. Тъй като в сила е т.нар. Super-injunction, медиите нямат право да разкриват името му. Всички, естествено, се вълнуват единствено от това. Отивам на стадиона, където преди мача попадам в огромно помещение. Там се яде и пие усилено, но и се усеща напрегнато шушукане. Местна колежка е така добра да ме въведе в ситуацията и ми прошушва на ухо: “It’s Mr. Giggs”, след което се оглежда плахо. Да ви кажа, тези локални драми ми бяха последна грижа в този момент.

Минутите преди мача са твърде малко, за да вдишаш достатъчно въздух от „Олд Трафорд”, да запечаташ с очите си всеки един детайл. Една част от стадиона попада под лъчите на студеното слънце, а в другата се носи хладен вятър, който разпилява в странни посоки оранжевите балони, донесени от феновете на „Блекпул”. Димитър Бербатов е титуляр в края на един луд сезон, който всъщност ще се окаже и най-добрият в кариерата му. Исторически хеттрик срещу „Ливърпул“, пет гола срещу „Блекбърн“, голмайстор на Англия, но последното все още не е сигурно.


На журналистическите банки има малки монитори, на които може да се проследи какво се случва и по другите стадиони. Голямата битка беше на дъното, където пет отбора се бореха за оставане в елита, а възможните въртележки бяха десетки. Survival Sunday... На върха, а и в Манчестър, въпросът бе един. Бербатов от „Юнайтед“ или Тевес от „Сити“, ще стане голмайстор на лигата. Трябва да призная, че не си спомням много от този мач. С хората около мен подскачахме през няколко минути, я от събитие на терена, я от някое на монитора. Бербатов изпускаше, това помня, но пък и Тевес не успяваше да се разпише. Завършиха с равен брой голове.

Тези от вас, които са били репортери на терен, знаят, че докато тече мачът, непрекъснато мислиш въпроси, подреждаш ги в ума си с хипотетични отговори. Всичко това се пренарежда непрекъснато заради събитията на терена. Когато свърши, остава един от тези поне 10 проиграни наум диалози. Е, ако гарнирате това с неописуемата емоция от това да видиш любимия си отбор шампион, един невероятно талантлив българин – голмайстор, и напрежението от цялата навалица, ще си представите как тръгнах към терена в тотален ступор. За мен отговаряше възрастен господин, който трябваше да ми покаже къде да застана и да се увери, че съм открила местния екип. Той ме разпитва коя съм и откъде идвам, а аз уверено му заявявам, че ще правя интервю с Бербатов. Този човек ме изгледа така подигравателно, че бях готова да си тръгна на секундата: “Бъърбатов?!?” – възкликва с иронична усмивка и държи да ми обясни, че българинът никога, ама никога не дава интервюта. Дори, когато вкара пет на „Блекбърн“, категоричен е моят водач. В това време крачим покрай терена в посока на тунела, където вече са подредени десетки екипи от цял свят. Падам се до млад австралиец, който е по-притеснен и от мен, а и от английския му почти нищо не се разбира. В това време ми звъни Боби Борисов, редактор на студиото в София. Той е притеснен, че моята камера е на терена. Излизам да видя все пак, а там е истинска лудница. Награждаването, което не видях на живо, защото трябваше да чакам в тунела, разпръснати играчи в еуфория си правят снимки, а сър Алекс Фъргюсън се мотае ухилен наоколо...

В тази суматоха се появява Бербатов, води го пресаташето на отбора. За секунди успявам да кажа по телефона на Боби Борисов, че започваме, да ме включват. Дори не знам дали сме ефир, а въпросите ми вече са абсолютно разбъркани в главата. Започваме, всичко върви. В последните дни много се пишеше, че това ще му е последната година в Юнайтед, а аз трябваше да го попитам. Това сега ми изглежда като абсурдно притеснение, но тогава знаех, че ако не си свърша работата както трябва и докрай, няма да съм в мир със себе си. Точно тръгвам да задавам великия въпрос и Бербатов ме спира и се провиква към навалицата: “Оу, Джон!” В тази секунда си представям как спира интервюто и си тръгва, как го прекъсва в ефир и куп други катастрофални репортерски фантазии. Той обаче вика съотборник да му подаде купата да я покаже пред камерата. Докато водя неравна битка с пулса си, той казва: “Това е за всички в България!”...

Е, зададох си много важния въпрос, всичко завърши добре. Нямам нито една снимка, тъй като нямаше кой да я направи, а понятието “селфи” все още не съществуваше. Тръгвам си сама, а еуфорията тепърва ще гасне в детайлите от действителността. Оказва се, че да се прибереш в хотела е голямо предизвикатество. Такситата са наети предварително, не спират просто така. Железницата е претъпкана с превъзбудени фенове и се чака с часове. Успявам да се набутам в някакъв автобус, но съм забравила да си махна акредитацията. Тя предизвика остър интерес и хората около мен започват да ме разпитват за България, за Бербатов, разказват ми за техните истории – защо и как са попаднали там. Запомнила съм една двойка около 70-годишни пенсионери от Австралия, които планирали пътешествие в страни от цял свят и предварително си взели билети за този мач, без още да знаят, че „Юнайтед“ ще станат шампиони.

Може би повечето колеги знаят колко е трудно след подобно преживяване да се потопиш обратно в редакционния живот със същия ентусиазъм. Търсиш да се захванеш за нещо, но ти се вижда глупаво и без смисъл. Чакаш и търсиш следващата доза адреналин, която да те върне към живота. В случая, целият този епизод завърши, меко казано, изненадващо неприятно. Бербатов бе оставен извън групата няколко дни по-късно във финала на Шампионската лига срещу „Барселона“. Няма да се впускам в коментар на това събитие, тъй като много се изписа и изговори през времето, но горчивият вкус си остана.

Години по-късно правих интервю с Бербатов за автобиографичната му книга. В комфорта на офиса си, вече преживял всичко това, той е усмихнат и вдъхновен от планове за бъдещето. И е тук в България, което някак много ми допада.

За мен последваха още няколко вълнуващи спортни моменти като репортер, но този бе последният футболен такъв. През годините имах възможността да отразявам какво ли не - пътувала съм с автобус с фенове на ЦСКА из Европа, чух на живо разтърсващото You’ll never walk alone, след като „Ливърпул“ победи „Милан“ в Истанбул, тичах с една стара Нокиа по пистата след Мъри Стоилов, когато „Левски“ влезе в Шампионската лига. Григор Димитров се разплака пред мен в претъпканата „Арена Армеец”, а с великия Христо Стоичков толкова пъти успявахме да произведем „бисери” в ефир...

Избрах да ви разкажа точно този спомен, може би защото в него има не само еуфория от успеха, а и малко тъга. Всеки от нас пътува сам – понякога е с купа в ръце, понякога – извън състава. Струва ми се важно какво запазваш в себе си.

Пиша тези редове дни, след като Милен Цветков загина в ужасен инцидент на пътя. Шокът е огромен, вината на „оставащите тук” е неизбежна. Това се случи в момент, в който професията ни е, може би, безвъзвратно изкривена и обезличена. Иска ми се да вярвам, че все още има много хора, които не са готови на всичко, само за да са „в телевизора”. Надявам се, че ще изхвърлим ненужното от куфарите и ще започнем да избираме по-добре книгите си.

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент



AIPS_CARDS