Стефка - последната височина

Съдбата ми отреди уникалния шанс да коментирам за БНТ два от най-знаменитите мигове на българския спорт – олимпийските титли на Стефка Костадинова и Екатерина Дафовска. Днес разказвам подробности за епичния начин, по който най-високата дама на света превзе и последната кота по пътя й към титлата „Най-великата в историята на скока на височина“ и „Една от най-великите в световния спорт“.  

На олимпиадата в Атланта през 1996 г. бях част от екипа на БНТ. Настанени бяхме в крайградския хотел „Холидей Ин“. Всеки ден пътувахме около час с автобуси до транспортния хъб и оттам – по още близо 30 минути до спортните арени. Коментирах щанги и лека атлетика, като първата седмица графикът ми с вдигането на тежести бе в следобедните и вечерни часове. Започнахме с бронза на Севдалин Минчев, после на Николай Пешалов и завършихме със среброто на Йото Йотов. Но - олимпиадата си течеше, а българско злато нямаше…

Щангите свършиха, имах ден почивка, в който колегата Тодор Алексиев ме заведе с един рент-а-кар до крайградските магазини, където за първи път в живота си видях мол. Видях и страшно, ама наистина страшно дебели американци, предимно от африкано и латино произход… На връщане заредихме автомобила и до днес помня сумата: 11.05 долара за цял резервоар бензин, по 25 цента за литър. По това време в Щатите три неща бяха безумно евтини: храна, дрехи и бензин. Вечерта пък се доредих да посетя музея на Кока-кола и централата на CNN, емблематични за града и за САЩ.

Ден по-късно вече бях на олимпийския стадион за атлетиката. Десетте дни на Царицата бяха със сутрешни и вечерни сесии, между тях 4 часа пауза, в която нямаше време да се връщам до хотела и обратно. Правех си импровизирано легло с възглавница-раничка на коментаторското място и „открадвах“ време за сън, тъй като сутрин състезанията започваха малко след осем и трябваше да ставам посред нощите.

Атлетическите дисциплини бяха на Олимпийския стадион, преустроен само за игрите, насред едно поле. Веднага след олимпиадата организаторите срутиха това 80-хилядно ултра модерно съоръжение, за да… изградят чисто нов бейзболен стадион. Интересът към атлетиката бе огромен, американците традиционно са луди по олимпиадите. Пред вратите и скенерите за първи път видях в САЩ опашки – това бяха желаещи да гледат състезанията хора. Дори сутрешните квалификации преминаваха пред пълни трибуни, но си спомням, че публиката не бе много „атлетическа“, като в Германия или Великобритания например – не следеше стриктно какво се случва по секторите и пистите, а повече идваше за шоуто с прословутите пуканки и чипсове в ръце по седалките.

След среброто в Сеул 1988 и четвъртото място в Барселона 1992, Стефка Костадинова замина за Атланта 1996 с ясното разбиране, че това е нейният последен шанс за олимпийска титла. Отново бе абсолютен хегемон – тя пристигна в Щатите, след като 20 пъти бе преодолявала 205 см, докато всички останали за всички времена го бяха правили само 5 пъти. Въпреки превъзходството си в последните десетилетия тя обаче вече знаеше неписаните закони и рискове, които носи една олимпиада. Наясно бе, че няма да е лесно. Така се и оказа… Но този път българката бе готова на абсолютно всичко, за да прегърне мечтата си и да спечели единственото, което липсваше в богатата й витрина.

Олимпиадата си вървеше, а злато България така и нямаше. Четири дни преди края, на 1 август, четвъртък, Стефка преодоля без никакви проблеми квалификациите. В група „А“ тя се нареди на първо място със 193 см без нито един неуспешен опит, като последователно премина през 180 – 185 – 190 – 193 см. Същата вечер Вальо Йорданов грабна златото в кат. 52 кг на свободната борба и така поуспокои обстановката при българите. Той стори това на 36-годишна възраст, дотогава светът на борбата не познаваше някой на тези години да е ставал шампион.

Припомням този факт, защото Валентин и Стефка имаха много общо в преследването на титлите в Атланта. И двамата притежаваха всичко в спорта, без олимпийско злато. И Йорданов, и Костадинова, близо 20 години бяха абсолютни хегемони сред своите колеги, но в Сеул и в Барселона по различни причини двамата сензационно не стигнаха до олимпийския връх.

Така дойде предпоследният ден на игрите в Атланта: 3 август 1996 г., събота. Най-чаканият, защото вечерта бяха насрочени цели девет финала в атлетиката. Билетите вървяха по над 1000 долара, трибуните бяха препълнени с щастливците, сдобили се с ценните пропуски месеци преди това за да проследят на живо най-интересния ден от най-популярния олимпийски спорт.

Тук припомням и още нещо изключително важно. По време на олимпийските игри в Атланта, в България при автомобилна катастрофа загина един от най-добрите приятели на Стефка – нейният колега и национален рекордьор в сектора за скок на височина Георги Дъков. В разбитата кола е и вторият баща на Костадинова, който е пострадал. Новината за трагедията обаче не достигна до Стефка. Журналисти, треньори, всички българи в Атланта предпазиха атлетката от лошата вест, за да я съхранят и да не съсипят звездния миг в кариерата й.

Във финала обаче съдбата отново не я пощади и й поднесе поредното огромно препятствие. Противно на прогнозите, атаката този път дойде от гъркинята Ники Бакояни, която подобно на Луиза Ритър в Сеул 1988 направи сега в Атланта състезанието на живота си. И отново, както преди 8 години, височината 203 см се оказа рубиконът. Спомням си, че до 201 см Стефка, Бакояни и Инга Бабакова вървяха в пакет, като българката и украинката водеха защото бяха безгрешни. На 203 см Бабакова отпадна, но Бакояни от третия опит подобри гръцкия рекорд… Всички българи на стадиона изтръпнахме, въпреки, че Стефка даваше вид, че е готова на това неочаквано предизвикателство, след като бе преодоляла 203 см от първия си опит… Така летвата се издигна на 205 см – олимпийски рекорд и гросмайсторска височина.

И до днес е пред очите ми всеки опит на Стефка в Атланта: един след друг без грешка преминаваше през 185 – 190 – 193 – 196 – 199 – 201 – 203. С лекота, увереност и класа! Спомням си, че до коментаторското ми място на предния ред седяха няколко български пишещи журналисти и след всеки неин скок над 2 метра „изригваха“ и се прегръщаха по шампионски. Аз обаче не бързах с възторга, за да не дърпам дявола за опашката преди Бакояни да се предаде и всичко да е на 100 процента сигурно.

А битката бе епична. Летвата се издигна на 205 см – тук най-накрая гъркинята се предаде, а Костадинова прелетя с успех от втория си опит и вече никой не можеше да й отнеме златото. Шампионка! Гласът ми тогава се отпусна с пълна сила. Изревах едно: „Да! Браво, Стефке! Най-накрая олимпийско злато за Костадинова!“, последвано от емоционална тирада… След което припомних перипетиите, през които премина тази велика спортистка за да стигне до олимпийския връх и до своята мечта.

Стефка спечели титлата на игрите в Атланта в най-силното олимпийско състезание дотогава в историята на дисциплината. Девет жени преминаха над 196 см, пет скочиха над 199 см, три над 2 метра, а за медал бяха нужни минимум 201 см. Сребърната Бакояни пък точно тогава преодоля уникалните за жените 33 см над собствения си ръст – най-голямата разлика в историята. Костадинова трябваше да се справи с всичко това, плюс да подобри олимпийския рекорд с 205 см, за да триумфира със златото. И тя го стори с типичната си класа и очарование. След това, вече стъпила най-накрая на олимпийския връх, тя дори си позволи три – макар и безуспешни - „шампионски“ опита на 210 см, с един повече от собствения си световен рекорд. Но кой ти гледаше тук рекорда – важно бе златото на гърдите на Стефка!

Аз пък бях по детски наивно щастлив, сякаш аз съм станал олимпийски шампион. Не ме свърташе на коментаторското място, а и до днес целият изтръпвам като си спомням как звучеше тогава българският химн на стадиона. Поради епичната битка, скокът на височина се проточи и завърши доколкото си спомням като последна индивидуална дисциплина в програмата. Макар да беше много късно, може би към полунощ, никой не си тръгваше и 80 000 станаха на крака за да приветстват една българка, безспорната „първа дама“ за всички времена в скока на височина и една от най-великите в историята на атлетиката и на спорта изобщо.

По време на награждаването близкият план на камерите разкри как една сълза се отрони по бузата на Стефка, докато звучи българският химн и родното знаме се вее най-високо на „Сентениъл Стейдиум“… Вълнуващ миг за историята и щастлив край на една от най-хубавите приказки в българския и световния спорт.

Подобна превъзбуда не помнех дотогава. Изживях на живо нещо велико, нещо историческо за родния спорт и за България. Нещо, което все още е много ярко и колоритно дори след близо четвърт век в съзнанието ми.