Рошави спомени

Когато човек се опита да си събере набързо мислите – ей така, само за да маркира няколко незабравими неща, няма как те – мислите, да не са разхвърляни, рошави, шарени и неподредени. След 46 години в професията, седем Олимпиади, десетки световни и европейски първенства и най-вече след стотици срещи с наши и чужди спортисти – звезди или абсолютни аматьори, връщането в изминалите години и чувствата са много. За някои неща съм писал подробно, затова сега само ги отмятам мимоходом. 

Ето обаче някои от емоциите, в текст и снимки, от срещите ми....

МАЛАЙЗИЯ - Световна олимпийска квалификация по баскетбол за жени за Игрите в Сеул през 1988 г. Беше в два етапа – в Кота Кинабалу (на остров Борнео) и в столицата Куала Лумпур. Винаги ще си спомням за това пътуване, защото завърши чудесно – отборът ни се класира за Олимпиадата – последно участие на Игри засега. Това бе яркото поколение на Мадлена Станева, Поля Цекова, Соня Филипова, Лариса Сашова, Радмила Василева, Ваня Дерменджиева, Евладия Славчева, Костадинка Радкова със старши-треньор Иван Лепичев.

Екзотиката на този тропически рай бе съчетание с толкова голям напредък в техниката и икономиката, че нас свят ни се зави. До този момент за нас, журналистите, факсът бе връх на сладоледа. А там, в пресцентрове, видяхме невероятни устройства, които предаваха звук и картина. Бяхме с колегите Румен Урумов и Станко Стоянов. Ние със Станко диктувахме по телефона, Румен носеше една измъчена пишеща машина „Марица” и на нея си пишеше материалите за „Старт”. Тя обаче се развали още в началото на експедицията и валякът, който движеше хартията започна да скърца и стърже. Което предизвикваше тревожните погледи на местните колеги.

 Докосвал съм се до него многократно. Ще помня първото световно първенство за мъже, в което участвуваха звездите от НБА – Торонто, 1994 г. Това бе и първата среща с „Извънземните” – Шакил, Доминик Уилкинс, Реджи Милър, Шон Кемп, Алонсо Морнинг. Интересът към шамионата бе изключителен, след като 2 години по-рано американците грабнаха олимпийската титла в Барселона.

Още един спомен имам от Торонто и той бе срещата ми с Айзея Томас – двукратен шампион с „Детройт”, многократен участник в Мачовете на звездите в НБА, а тогава – генерален мениджър на „Торонто Раптърс”, отборът, на който предстоеше дебют в Асоциацията.

Мачовете на звездите в НБА всяка тодина събират цвета на американския професионален баскетбол. Бил съм на два от тях през 90-те години - в Ню Йорк и в Кливланд, където бе отбелязана и 50-годишнината на Асоциацията.

Едно от незабравимитеми изживявания в Америка бе 100-годишнинана на баскетбола, отбелязана през 1991 г. в Спрингфийлд (Масачузетс), в колежа, където Джеймс Нейсмит създава тази невероятна игра. Тогава, заедно с големия наш треньор Веселин Темков-Темкиша, се докоснахме до Меката на този спорт.

Те са незабравими изживявания. Имах щастието да работя на 7 от тях – 4 летни и 3 зимни. Те са невероятна емоция – заради атмосферата, заради срещите с толкова хора от спорта, състезатели, колеги. Трудни са за работа, но пък никога не ни е тежало, когато сме били по 10-12 часа навън, тичайки от събитие на събитие. Искрено завиждам на колегите, на които предстои подобно изживяване.

Първите ми бяха в Сидни през 2000 г, с мощен екип на БНР – Калин Катев, Теодор Черешев, Николай Веселинов и аз.

Бяхме си разпределили задачите и работехме като часовник – така бе и на всички останали Олимпийски игри. Няма как. Покривахме всяка едно състезание, на което имаше български участие. Нямаше как да не се отрази, защото трябваше да звучи гласът на българите. Понякога пътувахме с часове, за да се чуят 2-3 минути наша реч. 

Аз ще запомня Игрите в Сидни в драмата около финала на Руми Нейкова в гребането. Тогава спорен фотофиниш даде златото на германката Екатерина Карстен.

С Руми и Свилен Нейкови после ни свърза дългогодишно приятелство, продължаващо и досега. Бях свидетел на бронзовия и медал на Игрите в Атина през 2004 г. Тогава я пресрещнах в страничния канал след финала за първо интервю – тя в лодката, аз, нагазил до колене в жабуняка и хлъзгавите камъни по дъното. Направихме интервюто наживо в ефир, а Руми ме държеше за панталоните от лодката, за да не цамбурна във водата.

След 4 години в Пекин се сбъдна златната мечта на Руми – взе шампионската титла пред очите ми.

Преди това бях очевидец и на една от световните и титли – на гребния канал в Милано. На същия гребен канал години по-късно България взе още едно злато – на Станилия Стаменова в кану-каяка. Бях щастлив и това да видя и да отразя.

Няма да забравя Олимпийските игри – Солт лейк сити, Торино, Ванкувър. Както и множеството състезания по биатлон – световни първенства и световни купи. На световното първенство в Контиолахти (Финландия) през 1999 г., с колегата Тодор Шабански чакахме 5-6 дни топла вълна, за да се вдигнат градусите – беше адски студ – минус 29, минус 30.

В Руполдинг, на пореден старт от Световната купа, Катя Дафовска спечели пъвото място. Чувствувах се невероятно горд.

А в Солт лейк сити, на Олимпийските игри, България спечели втори медал в биатлона – бронз за Ирина Никулчина. 

Радвам се, че в последните десетина години в зимните спортове настъпи раздвижване – не само с Александра Жекова в сноуборда, която прекрати вече състезателна дейност. В ските – също.

Радва ни особено Радослав Янков, със спечелване на световната купа в паралелния гигантски слалом.

Още няколко момента имам в сектора „първи-последни”, които ще помня като очевидец. Първото световно първенство по Ръгби 7 в Единбург (Шотландия) - виждате легендарния стадион „Мърифийлд”.

И последното участие на женския ни национален отбор по баскетбол на европейско първенствто – 1993 г., Перуджа (Италия). За това италианско приключение (а то си бе такова), вярвам ще разкаже Ваня Влашка. 

И накрая – екипът на Спортната редакция на Хоризонт в БНР, колегите, с които работих в последните години.