Първа среща с идол. Най-великият в джентълменската игра

Понякога нещата в живота се случват като на филм – ей така, от нищото. През нощта на 13-ти срещу 14-ти февруари 2018-та година си лежах до бъдещата ми към този момент съпруга и не можех да заспя. Имах дълъг ден в работа и главата ми работеше на пълни обороти. Междувременно в Ротердам, на малко над 2,000 километра от София, Григор Димитров и Роджър Федерер уверено печелиха мач след мач в различните потоци на тенис турнира от ATP. Българинът бе във върхова форма към този момент след като бе спечелил финалите в Лондон няколко месеца преди това и малко не му достигна да играе на полуфинал в Австралия. От другата страна пък бе Роджър Федерер, чийто поход към върха изглеждаше обречен да завърши с успех – току-що спечелил големия шлем в Мелбърн, на Маестрото му бе необходима титлата в Холандия, за да се завърне на позиция номер 1 в ранглистата на ATP след цели 5 години отсъствие! Като голям тенис фен следях всичко на турнира, но точно онази вечер се замислих защо, по дяволите, не съм там? Та Федерер е най-любимият ми спортист, а Григор е най-ярката ни световна спортна звезда. В 2:30 през нощта изпратих имейл с официално запитване към турнира в Ротердам. Прикачих си всички видове карти, потвърждаващи статута ми на спортен журналист, и помолих за акредитация. Заспах с надеждата, че може и най-сетне ще видя Федерер на живо. Няколко часа по-късно получих одобрение и нещата се задвижиха.

Намерих бързо няколко безумни полета, връзки с влакове из централна Европа и петък следобед се озовах в зала Ротердам Ахой, за да коментирам мача на Григор Димитров и Андрей Рубльов – победа в два сета за българина. В събота той се справи отново бързо срещу Гофен, който, за съжаление, пострада при удар на мрежата и трябваше да прекрати участието си в турнира.

На 17 февруари, събота, докато се разхождах из залата и търсех начин да взема интервю от Григор, се срещнах съвсем случайно с Роджър Федерер, който се прибираше от корта след тренировка. Ако трябва да бъда честен, мисля, че пулсът ми тогава удари 200. Пред гледащия ме лошо охранител реших да рискувам и да го помоля поне за снимка. Той, спечелилият всичко в света на тениса, мултимилионер, лице на безброй рекламни кампании, спря веднага, усмихна се и застана за снимка. Дори разменихме няколко думи, макар че не помня какво точно си казахме – мозъкът ми приличаше на компютър, когато се появи онзи син екран на монитора и нищо не иска да работи.

Федерер победи Димитров на финала, а аз имах удоволствието да бъда на пресконференциите и на двамата. Зададох им въпроси и останах изключително щастлив от приятелското отношение и на двамата към журналистите. Никой въпрос не бе избегнат, отговаряше се дълго и изчерпателно. Приятелски. Понякога сме свикнали по родните спортни събития да има една неприязън – и от задаващите въпроси, и от отговарящите. Сякаш едните искат да провокират другите до такава степен, че да стане скандал. В тениса не е така, може би точно затова Григор Димитров не е разбран от толкова много българи и често коментарите по негов адрес са пропити от злоба и откровена завист.

Спортната журналистика отваря врати – дава ни шанс да стигнем до най-големите звезди, да се докоснем до тях, да им зададем въпроси, само за да разберем, че те също са хора като всички нас. Надявам се в най-скоро време, когато колелото на света се задвижи отново с пълни обороти, срещите ни със спортните величия да започнат отново.

---

#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи