На четири очи с Ивендър Холифийлд


Огнян Георгиев, в-к „България Днес“

Гарата в Цюрих. Огромна, студена и светла. А отвън още по-студено, снежно и много тъмно.

Пътуването от София до северния швейцарски град премина много бързо. Далеч преди да стигна до финалната дестинация, тръпката ме беше обзела. Онези иглички по гърба, къркорене в корема, безброй сценарии, препускащи в главата. За пръв път щях да гледам на живо мач за световна титла по бокс в тежка категория. При това с участието на невероятния Ивендър Холифийлд. Застаряващият американец беше далеч от най-добрите си години. Ала неговият мениджър Дон Кинг беше успял да му уреди мач с най-високия световен шампион в историята Николай Валуев.

Главният редактор на в-к „168 часа“ Ники Пенчев влезе в ролята на Дядо Коледа. Беше наясно за моята слабост към бокса и предложи като на шега дали искам да отразя подобно събитие и да направя репортаж. Това бяха последните години, в които подобни командировки бяха възможни, благодарение на престоя на немската медийна империя WAZ в България. В днешни дни подобно нещо няма как да се случи, освен ако не извадим от джоба командировъчните, както често се случва.

Първите крачки в зимния Цюрих бяха трагични. Спънах се зверски в едно желязо за търкане на кал точно пред вратата на гарата. За лош късмет задната част на подметката се разпра. Шляпайки в снега, тръгнах към хотела. Типично българският фатализъм веднага ме обзе, но мислите ми бяха насочени как да не докъсам обувката и бързо адаптирах походката във възможно най-пестелив режим.

Рано на другата петъчна сутрин тръгнах към Баден. Там трябваше да се състои официалното претегляне. Бях изтървал пресконференцията, която се проведе преди моето пристигане. Таях известна надежда да направя интервю на място с Холифийлд. Тогава още не бях толкова ориентиран как всичко на подобни галавечери е организирано до секундата. Имаше над 50 журналисти и десетки камери. Достъпът до боксьорите беше ограничен максимално. Имаше дори и опънато въже. Холифийлд и Валуев казаха по 2-3 изречения на микрофона и всичко приключи.


Имах цял ден да се шляя със скъсаните обувки из Цюрих. Преди да замина бях направил опит за съпровождащи репортажи. Свързах се с родителите на Федерер, които живееха в близост до Базел. Неговата майка Линет учтиво ми отказа с довода, че по това време са във ваканция. Опитах и с Мануела Малеева, която живееше доста по-южно от Цюрих. Колегата Иван Чешанков ми даде неин e-mail, но тя отвърна, че ще е прекалено заета по това време.

В петък вечер се чудех какво да правя и реших да отида до хотела на боксьорите. Бях се разбрал да се видя с Ивайло Гоцев. Той имаше един състезател – Олег Платов, който щеше да се бие на същото шоу. С Ивайло се познаваме от доста години, а той винаги е съдействал с каквото може. Същата вечер му разказах как Багата е победил ММА суперзвездата Фьодор Емеляненко на световното първенство по бойно самбо. Ивайло много се въодушеви и дори се обадихме на Благой в България, за да ги запозная. По-късно Гоцев изтегли Багата в САЩ и започнаха да работят заедно.

Докато обменяхме приказки за ситуацията в Лос Анджелис и в България, при нас седна Томи Брукс. Американският треньор отново работеше с Холифийлд, години след като беше в неговия екип при двете победи над Майк Тайсън. Интересното е, че Брукс беше и треньор на Железния в един момент от кариерата му.

С Брукс се познавахме покрай неговата работа с бившия световен шампион Сергей Ляхович – Белия вълк. Ивайло ни беше запознал, а аз направих интервю с него в София. По това време бях започнал да коментирам за „Диема“ големите професионални галавечери. Година по-късно и Кубрат Пулев-Кобрата стана професионалист, а боксът в България се превърна в един от най-популярните спортове.

За щастие, Томи Брукс ме помнеше и започнахме да си приказваме. В един момент американският специалист ме попита дали съм успял да говоря с Холифийлд преди мача, който беше на следващия ден. Обясних, че съм пристигнал прекалено късно за пресконференцията. Тогава Брукс вдигна телефона и звънна на Холифийлд.

Пет минутки по-късно към нас се приближиха двама афро-американски здравеняци. Единият гледаше много лошо, а лицето на другия беше оформено във вечна усмивка. Доброто и лошото ченге. Лошото заговори и ми каза, че г-н Холифийлд ме чака в неговата стая. Сякаш ме удари гръмотевица. Веднага тръгнахме към стаята. Качихме се с асансьора, но точно пред вратата се сетих, че съм си забравил раницата с диктофона и фотоапарата при Томи Брукс. Извиних се и с доброто и лошото ченге се върнахме обратно.

В стаята Холифийлд беше седнал пред компютъра. Говореше по скайп с едно от многобройните си деца. Здрависахме се и в следващите 30 минути се потопих в един мечтан свят. В един момент Холифийлд погледна към двете ченгета. Усетих, че вече съм на ръба на нахалството и благодарих от сърце. Направихме снимка за мой спомен, благодарение на лошото ченге, което влезе в ролята на фотограф, а след това ме изпрати по живо – по здраво.

На връщане към моя хотел поскачах малко по снега и изобщо не ми пукаше, че обувката ми е на път тотално да се скъса. Мачът беше на следващия ден.

Всички 20 хиляди души в залата бяха за Холифийлд. Той се би страхотно, въпреки че току беше навършил 46 години. За съжаление издиша в последните 2-3 рунда, съдиите удариха едно леко рамо на боксьора на „Зауерланд“ Валуев и той спечели с много близко решение 2:0 гласа и един равен. Това беше последният, 25-и мач за световна титла на Ивендър Холифийлд.



---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи


AIPS CARDS