Как сребърната олимпийска медалистка ми честити рождения ден в микс-зоната


ПЕТЪР ИВАНОВ, БНТ

Решен да приема предизвикателството на БАСЖ, дълго се колебах коя точно история да разкажа. Можех да се насоча към емоциите от САЩ’94, които „разпалиха“ завинаги любовта към футбола у едно тогава 9-годишно момче. Помня и олимпийската титла на Екатерина Дафовска, която ме завари в 6-и клас и, за да догледам състезанието, закъснях за първия час по физика. Златото на Румяна Нейкова от “Пекин 2008” вече имах шанса да преживея като журналист и това беше моето романтично рандеву със спорта гребане, на който съм верен и до днес. Феноменалният „Аякс“ от сезон 1994/95 ме превърна в пламенен почитател на този отбор. Четирите олимпийски титли на Оле Ейнар Бьорндален през 2002 г. оформиха у мен своеобразен култ към личността в един положителен, неполитизиран смисъл. В крайна сметка се спрях на друга история, защото тя съчетава блясъка на българския успех с особения работен режим на спортния журналист, отразяващ голямо събитие.

Годината е 2016. Текат Олимпийските игри в Рио де Жанейро. БНТ е на мястото на събитието и предава стотици часове програма по два канала с акцент върху тези 51 български спортисти, заслужили изява на най-голямата сцена.

Откровено казано, настроението в българския офис в Международния радио-телевизионен център беше по-скоро минорно, дори тягостно. И това усещане се засилваше с напредването на дните. Не заради това, че Игрите не са добри, или заради някакви несгоди по отношение на нашата работа и отразяването на форума. Просто се губеше главният мотив и смисълът на всички усилия. Българското участие не вървеше добре – къде заради неизбежната реалност, къде заради пропуснати възможности, къде заради малшанс… Започнахме Игрите с допинг скандал в делегацията, после някои звезди в нашия спорт откровено разочароваха, в напрегнатия ход на дните един по един отпадаха претендентите ни за медали. С неприкрита завист гледахме към офисите на колегите от другите страни, върху до чиито стени гордо стояха фотоси на техните медалисти (една от симпатичните традиции в IBC на всяка олимпиада). Два дни преди края на „Рио 2016“ до нашата врата сияеше само образът на прекрасната Елица Янкова, осигурила единствения медал на България до момента.


В събота, 20 август, (моят рожден ден) по обяд бях приключил с преките си задължения на Игрите с коментара на последните финали в кану-каяка. По-рано бяха завършили състезанията по гребане и бадминтон. Както обикновено, след ефира при лагуната „Родриго ди Фрейташ“ се прибрах в офиса, за да видя с какво мога да помогна и останах до края на олимпийския ден.

При лагуната „Родриго ди Фрейташ“ след последните финали в кану-каяка

Същата вечер беше финалът в скока на височина – едно от последните състезания с българско участие, осигурено от Мирела Демирева. Да призная честно, нямахме особени очаквания. Не вярвахме, че ще се случи нещо специално. Този всеобщ скептицизъм несъмнено се дължеше на поредицата от разочарования на тези Олимпийски игри.

Но дойде време за състезанието и Мирела започна да преодолява височините една по една. Тръпката започна да ни завладява… Дали пък днес не е нейният ден? Дали няма всички ние, както и цяла България да бъдем приятно изненадани?

Позитивният ход на надпреварата ни отведе към конкретни действия в апаратната. Техническият ни ръководител инж. Иван Тодоров (същински гений в своята работа, светла му памет) успя да осигури телевизионната линия, показваща само сектора за скок на височина. Така, под напътствията на дежурния редактор Иван Петров, режисьорът Христо Петров можеше да покаже в ефир пълноценно състезанието на Мирела, загърбвайки останалите дисциплини, провеждащи се по същото време. Не след дълго в офиса се появи и ръководителят на екипа Методи Манченко. Каза: „Хайде да действаме! Някой трябва да отиде до стадиона с AviWest-а (бел.авт. - устройство, което осигурява възможност за пряко включване) и да помогне на Валерия и Росен." (бел.авт. - репортерския екип на място – Валерия Видева и Росен Петрински.)  Без никакво замисляне тръгнах. Бързо се натоварих на такси и след 20-ина минути бях на Олимпийския стадион.

Тази история е един чудесен пример как действа телевизионният колектив в подобни моменти. Медалът беше съвсем близо и за кратко време офисът се напълни. Дойдоха колеги, включително от сутрешната смяна, някои – специално извикани, други – решили да дойдат и да помогнат, но всички със съзнанието, че ни чака важна работа. Вече не бях там, но после с удоволствие гледах видеоклип с радостните възгласи и искрените емоции на нашите хора в офиса при успешния опит на Мирела на 197 см.

В такива моменти много приказки не са нужни. Хората знаят, че трябва да действат. В повечето случаи имат и идея какво да правят. Разчита се на опит и импровизация, действа се интуитивно. Някой започва да подготвя материал за Мирела, друг – да търси нейните близки в България, трети – да се рови в историческите справки, в конкретния случай доста богати на тема български постижения в скока на височина при жените. Щяхме да отворим ранно студио в сутринта на 21 август, за да отбележим успеха на талантливата ни атлетка. Великият български спортист Йордан Йовчев, успешно влязъл в ролята на водещ и репортер за тези Олимпийски игри, се готвеше за ефир.

В това време аз бях на Олимпийския стадион. В дотогавашната си практика бях имал твърде спорадични срещи с Царицата на спортовете, по-скоро изключение. Каквато прочее беше и тази. Но в какъв забележителен момент!

Състезанието тъкмо беше завършило. Чакаше се награждаването. В огромната микс-зона, криволичеща върху огромно пространство на кота 0 на съоръжението, имаше стотици представители на медиите от цял свят. Но българската група се забелязваше (а и чуваше) отдалеч. Настроението трудно може да се опише с думи. Хората просто сияеха от щастие и държаха да споделят позитивната емоция. Сред журналистическото множество беше и президентът Росен Плевнелиев заедно с антуража си. Държеше лично да поздрави Мирела Демирева. За целта трябваше да се зареди с търпение, защото церемонията се бавеше. Както и всички ние.

Най-сетне тя се появи по криволичещата пътека. Лицето й разкриваше неподражаема еклектика от емоции. Разбира се, оставих нашата репортерка Валерия Видева да направи интервюто, което да достигне максимално бързо в офиса. Сетне и да разменят топли думи. За тях двете този момент беше нещо много повече от обичаен ангажимент, доколкото двете се знаеха от деца. За първи път виждах Мирела, но я чувствах близка. Толкова радост ни донесе. Исках да й благодаря, да я поздравя искрено... В този момент Валерия изненадващо ме посочи и рече: „А знаеш ли, че днес моят колега Петър има рожден ден?“ Мирела се усмихна още по-широко и ми каза: „Честит рожден ден, Петър!“ Сами разбирате, че в този момент фразата „да се почувстваш неловко“ придоби нов, съвсем конкретен смисъл за мен. Минути след като реализира една своя мечта и се превърна в гордост за цялата страна, това симпатично и скромно момиче ми честитеше рождения ден (който на всичко отгоре беше минал, защото бяхме отвъд полунощ, дори по бразилско време). „Благодаря ти! Но аз съм този, който трябва да честити! Поздравления“, отвърнах смутено.

После дойде и Тереза Маринова, приключила коментара си с колегата Евгени Николов. С искрена радост, че 16 години след нея самата отново имаме олимпийска медалистка в леката атлетика.
С Мирела Демирева и треньора й Маринус ван Лювен пред офиса на БНТ в IBC

Та това несъмнено е един от любимите ми спортни моменти. Определям го като такъв, въпреки че така и не стигнах до трибуните, не видях нищо на живо, само в началото на състезанието успях да хвърля някой поглед към мониторите в офиса. Прекарах тази паметна вечер в микс-зоната. Нещо като да отидеш в „Роял Албърт Хол“ или „Музикферайн“ и да се радваш на изящната музика от фоайето. Но това категорично не ме прави по-малко съпричастен на емоцията от успеха. Щастлив съм, че бях там и бях част от всичко това!

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи


AIPS CARDS