Чудесата са възможни


От Никола Костов

Избирането на моя любим спортен момент е изключително сериозно предизвикателство за мен. Влюбен съм в спорта от съвсем малък. Oт ранна детска възраст следя изявите на българските спортисти в различните спортове, съпреживявам успехите и неуспехите им. 

Колкото и тривиално да е, колкото и да съм загубил интерес към българския футбол и футболистите ни, точно те са в основата на любовта ми към “Цар Футбол“. От 4-5-годишна възраст гонех топките покрай тъчлинията на стадион „Тича“, за да гледам моите герои от ФК „Черно Море“. Тодор Марев и Тодор Атанасов-Барона бяха моите първи спортни герои. 

После Христо Стоичков премина в Барселона и започнах да следя изявите му с маниакална страст. Всяка сутрин, след като имаше мач в Примера, ставах рано, за да чуя по радиото как се е представил Христо. Може би първата ми огромна спортна емоция беше, когато вдигна Купата на Европейските Шампиони на „Уембли“, втората беше победата над Франция на 17 ноември 1993 г. и последвалото невероятно представяне на националния отбор в САЩ, а впоследствие и спечелването на Златната Топка от Камата. Още помня как се разплаках от радост и как въздъхнах заедно с него, когато излезе, за да я получи. Страхът, че може да се повтори историята от 1992 година и да я спечели някой друг, изчезна. Появи се Вярата, че и един българин може да стъпи на Световния връх в най-популярния спорт в Световен мащаб (поне в онези години).

Но колкото и близък да е Стоичков до сърцето ми и въпреки невероятните емоции, които съм изживял благодарение на него и съотборниците му в националния отбор и Барселона, моят любим спортен момент е свързан с един английски футболен клуб... Ливърпул.

Не помня защо и откога съм фен на този отбор. От най-ранна възраст имаше изрязана снимка на отбора от вестник „Старт“, залепена над леглото ми. Стикери с ликовете на Джон Барнс, Йън Ръш и Питър Биърдсли й правеха компания. Предполагам е било решение на по-големия ми брат, който прилежно изрязваше и подреждаше в тефтери снимките на футболните отбори от споменатия вече в-к „Старт“. Но защо Ливърпул беше избран да бъде позициониран над моето легло, все още не знам.

Да съм върнем към любимия спортен момент...датата 25.05.2005... Едва ли има спортен фен в света, който да не е чувал за Чудото в Истанбул...


Ето и моята история:
Ще започна с това, че съм роден на 25 май. През 2005 година живеех в САЩ, където по това време работех в градински център. Бях в отлични отношения със собственика и предварително се бяхме разбрали да работя до 14 ч, за да мога да изгледам мача на годината за мен (поради часовата разлика финалът започваше в 14:45 местно време) и да се подготвя за подобаващия купон, който традиционно организирах за рождените си дни.

Както знаете, сокърът не е на особена почит в САЩ и малцина бяха заинтересовани, че в този ден ще се играе финалът на Шампионската лига. Денят беше слънчев и сравнително спокоен. Около 13:30 обаче на паркинга пристигнаха около 7-8 автомобила и се появиха доста от редовните ни клиенти, които бяха решили точно в този момент да си купят цветя, дървета и храсти за големите дворове на прекрасните си къщи.

Погледнах Дони (собственика), погледнах хората, погледнах си и часовника. В този момент той ми каза: „Ако искаш да си тръгнеш, няма проблем, но ще съм ти благодарен, ако останеш още 15-20 минути, за да обслужим хората по най-добрия начин. Реших че моята „жертва“ ще бъде оценена от Висшите Сили и си казах... важното е Ливърпул да бият, 10-15 минути ще изкарат и без мен.

Уви... около 15 ч ми се обади съквартирантът ми Иво – бивш съотборник от Черно море, и започна да ми се кара:
Къде си? Вече е 1:0 за Милан... Айде, идвай!!!

Вътрешно изгарях. Дони усещаше, че нещо става с мен. Докато той лично товареше напазаруването от дамите в колите им, аз стоях на касата и просто маркирах стоките и им вземах парите. Оставаха още 2 дами и навалицата приключваше. В момента, в който бяха готови... си взех ключовете и със спринт, конкурентен на Юсейн Болт (или поне на Ивет Лавова) полетях към колата. В момента, в който влязох, получих СМС. Не помня от кого беше, но помня какво гласеше: „Честит Рожден Ден, Приятелю! Дано той да бъде много по-добър от 1-то полувреме... 3:0...“ 

Бях съсипан! Излязох от колата и със скоростта на охлюв тръгнах обратно към градинския център. Дони ме погледна въпросително. Казах му: Вече губим с 3:0. Добре, че не го гледах, защото това щеше да е най-гадният рожден ден, който съм имал. Ще остана да поработя още малко!

След миг телефона ми звънна. беше Иво...
Къде си? Стана 3:1, айде, идвай да ги обръщаме!

Юсейн Болт (Ивет Лавова) за втори път прелетяха до колата. Живеехме на 3-4 минути с кола от работното място. Не помня пътя, защото слушах как Иво крещи от високоговорителя на телефона 3:2... 3:2!!!

Със сигурност съм карал безумно бързо по малките улички в квартала. Паркирах по диагонал пред апартамента (живеехме на приземен етаж) и в момента, в който бях на път да влетя в апартамента... чух нещо покрай мен. Спрях и погледах в посоката от която чух шума... едно 6-7- годишно момченце беше паднало на задните си части на стълбите, явно спряло се в последния момент преди да бъде отнесено от прелитащия субект, устремил се към входа на апартамента си. Вдигнах го , помилвах го по главата, извиних се и отново се затичах към входа на апартамента.

Когато влязох, ситуацията беше извън контрол... Иво ме гледаше с „особен“ поглед и ми крещеше: „Дузпа, Дузпаааааа!!!“. Погледнах към екрана, видях как Алонсо се засилва и преди да си отговоря на въпроса защо Стиви Джи не бие дузпата, видях как Дида я спасява. Паднах на колене и се хванах за главата... докато в същия момент Шави (или Шаби, както някои го наричат) направи добавка... 3:3.

Помня, че до края на целия мач повтарях, че няма как да загубим след такъв обрат. Малко се разколебах, като видях как натискат Милан, но пропуските на Шева (или по-скоро спасяванията на Дудек) и себераздаването на Карагър, който почти се разглоби в няколко ситуации, ми вдъхнаха някаква свръхчовешка увереност. Мисля, че никога не съм бил по-спокоен, когато съм гледал изпълнение на дузпи... След като Дудек спаси дузпата на Шева... може да си представите какво се случи... Аз не помня много, но се сещам че крещях като обезумял и правех плонжове на тревата на двора...гол до кръста... пързаляйки се по корем върху сухата трева и празнувайки, все едно аз съм вкарал хеттрик. В някакъв момент се появиха полицаи, за да ме помолят да намаля децибелите (няколко добросъвестни съседи се бяха обадили да се оплачат). Другото , което помня, че много приятели дойдоха да празнуваме рождения ми ден. Не знам дали ще ми повярвате...но нито един от тях не започна с поздрава Честит Рожден Ден! По-скоро купонът приличаше на събиране във Фен Клуб на Ливърпул. Отпразнувахме Петата!
Тортата за 23-ия рожден ден - на 25 май 2005 г. Този ден нямаше как да е по-сладък и по-паметен. Истинско чудо!
„Чудото в Истанбул“ ще остане завинаги в историята. Аз лично съм го преживявал стотоци пъти, наистина не помня колко пъти съм изгледал избраните моменти от мача и всеки път изживявам подобна емоция. Може би най-силно това се случи през Януари 2007. Отидох за първи път на „Анфийлд“ и имах щастието да изгледам двубоя с Арсенал, в който Ливърпул загуби с 3:6.

На другият ден влязох в музея на Ливърпул, в него имаше зала „The Biggest Comeback in History”… На входа Стивън Джерард ме посрещна с избражение в реален размер, облечен като Римски войн. Вътре на огромен екран се въртяха избрани моменти от финала, с автентичния коментар на английските коментатори. „Съвсем случайно“ влязох, когато даваха кадри от полувремето... секунди по-късно Стиви Джи вкара гола за 3:1 и последва коментарът, който освен „Господ е Българин“ се е запечатал най-значимо в съзнанието ми: „Miracles Are Possible”… Чудесата са възможни!

Никола Костов на "Анфийлд"

Никола с Шаби Алонсо
- --
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.

#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи

AIPS CARDS