Човекът Радко! Човекът Радио!

Неслучайно само една буква прави разликата между Радко и Радио. Човекът Радко беше Човекът Радио.

Макар да беше олицетворение на спорт и радио в години, в които запалените деца можехме да слушаме най-вече от радиоефира какво се случва по мачове и големи спортни събития, докато ритаме топката край така наречения радиоприемник, а иначе - изтормозен от удари на същата тази топка касетофон, онова на Радослав Янкулов не беше радиоефир, беше радиоизкуство...

Но да прескочим години, за да се озовем в онова, нашето радио - "Спорт", първото спортно в България. 3 март 2001 г. е много специален ден, повече от Национален празник. И за мен, и за приятелите, които радиото и Радко събраха. Отбелязваме го всяка година. Заедно с Освобождението - и първия ефир на радио "Спорт". И винаги чакаме важния момент - когато и Радко ще дойде, ще седне на масата и историите ще станат още по-цветни...

Всъщност се срещнахме, когато раждащото се спортно радио събираше отбор. Разбрах случайно от обява във Факултета по журналистика. Докато чувах колежка: "Това е за теб" и отговарях: "Така е", вече вървях с приятели към националния стадион.

Познат глас, излизащ изпод все още непознат за мен мустак. Чух го, видях го. Не го познавах, но вече ми беше симпатичен.

Е, докато не чух: "Конкурсът за спортни журналисти беше вчера, днес е конкурсът за рекламни агенти."

Когато ме видя отново, май се изненада. Не, не бях нахлул в кабинета му, прикрит зад дима на пурата му. Смеех ли да вляза при директора.

Но помня срещата на терасата. Аз ли бях по-притеснен, той ли беше по-изненадан? "Господин Янкулов, явих се на конкурса за рекламни агенти и ме взеха. Но искам да съм спортен журналист и нищо друго! Ако след три месеца не съм ви убедил, че ставам, си тръгвам."

Тънка усмивка се прокрадна под вече познатия ми мустак. Сякаш казваше 2 в 1: "Нямаш шанс, моето момче" и "Хъсът на този млад дихател ми харесва." Кое ли беше? Потупа ме по рамото. "Ще видим!"

Не беше "не". Не исках повече. Работех за каквото са ме взели. Учех за каквото исках. Висях до тъмно в стаичката с готините тонрежисьори. Една врата ме делеше от студиото. И един човек. Не човек, а директор!

Но скоро щях да разбера - той не е просто директор, а човек! Човек с усет. Даващ шанс.

Не беше минало много. Заради работата си с шефа на рекламата получих изненадващо предложение, каквото не бях и сънувал. Но в рекламен отдел. В банка. Не - не сънувах това, мечтаех за друго. А и усещах, че онова "Ще видим" съвсем не значи "Нямаш шанс".

Не казах защо точно тогава, но почувствах, че в онзи ден трябва да знам. Хубавото на кабинета на Радко беше, че е близо - точно срещу стаята на рекламата, а най-хубавото - че вратата му винаги беше отворена за всеки. Попитах го може ли от утре да съм изцяло в спортната редакция, а като изтекат трите месеца, да ми каже дали ставам, или да ставам и да си заминавам. Пак видях онази усмивка под мустак: "Може".

Броях. Минаха три месеца. И един ден, втори ден, трети... Събрах кураж, че може да говорим за последно, и отидох при него. "Господин Янкулов, да попитам - решихте ли дали ще ме вземете на работа като журналист, или да си ходя?"

Не съм сигурен, че имаше план и нужда да назначава друг. Ако можех да продължа да работя като ентусиаст, щеше да е добре дошло. Но в онзи случай не ставаше дума дали ще натежи на бюджета, защото нямаше - не ставаше въпрос за пари, а за признание, че ставам.

А и всъщност вече усещах, че ставам. Заради шанса, който ми беше дал. Така, както усещах, че май и той ме харесва - уменията, старанието, упоритостта. Ако това беше така, значи наистина ставах... Или поне се надявах.

"И ако си тръгнеш, какво ще правиш от утре", попита ме той. "Ще се боря, докато не започна работа като спортен журналист", казах, макар да не знаех как, кога, накъде. После чух: "Добре, тръгвай..." И изтръпнах. "...А утре ела пак. Може вече да си се преборил."

Преди да ми съобщи, че ще ме назначи, ми каза още нещо: "Нали знаеш какво е работното време на спортния журналист? Работната седмица започва в събота и свършва другата събота!"

Това беше началото!

Бързо ми показа, че наистина обича да дава шанс, когато си струва. Избра моето предложение за име на основното предаване на радио "Спорт". А от онзи 11 септември 2001 г. реши, че вече мога да бъда и основен водещ...

После изживяхме много заедно, трупахме спомени и приятелства. Учех се на новинарство, конкуренция и уважение. Крадях занаят.

Минаха години, смениха се времена, но когато и да се виждахме, в очите му се четеше гордост, че неговите момчета вървят уверено по пътя си.

Така, както и аз бях горд да напиша в "24 часа" два пъти през 8 години, че момичетата му Теди и Сани са го дарили с внучета, а месеци по-късно сияещият дядо Радко е извадил членски карти на любимата "Славия" с първите бебешки снимки на Яна и Матей.

Удовлетвореност е, когато видиш, че човекът, заради когото си тръгнал точно по този път, сега чете написани от теб редове, които карат онзи много познат мустак да попива сълзи от щастие!

Щастие е, когато учителят ти каже "благодаря" за нещо, което нямаше как да ти се отдаде шанс да направиш без него!

Благодаря ти за вярата и щастието, Радко!

А когато за 3 март се събираме с приятелите, с които ти ни срещна, да отбелязваме деня на радио "Спорт", централното място на масата винаги ще бъде свободно за теб!

Защото винаги ще идваш!

Поклонението пред Радослав Янкулов ще е на 8 май от 13 часа в софийския храм "Свети Седмочисленици"