7-ата минута, Спас!

СТАНЧО СТАНЧЕВ, кореспондент от Петрич на "Меридиан Мач" и "Струма" 

Здравейте, уважаеми колеги! Ще започна с това, че не съм официален член на БАСЖ, но тъй като много ми допадна инциативата на гилдията да се споделят запомнящи се спортни моменти от  живота ни, позволете ми да се включа в нея. Все пак от 20 години помагам на вестниците "Меридиан Мач" и "Струма", по професия съм инженер-технолог, но спортът и в частност футболът са се превърнали в моето второ "Аз" от ранна възраст.

Ще ви върна към средата на септември 1978 година, когато ЦСКА посрещна "Валенсия" в турнира за купата на  УЕФА. Това далеч не е най-великата ми емоция, свързана с "червените", впоследствие съпреживях "на живо" детронирането на "Ливърпул", шокиращото 4:3 срещу "Байерн", успеха  срещу "Рода", мачовете срещу "Блекбърн"  и "Нюкясъл" и  накрая тъжното фиаско срещу "Тулуза", след чиито край шумът от  стъпките на хилядите хора върху натрупаните есенни листа в Борисовата година режеше гробовната тишина. Но да се върнем на битката срещу "прилепите", защото тя беше първия ми досег "очи в очи" с атмосферата на "Васил Левски", където дебютирах като фен на "червените" от първо лице. Бях убеден, че ще спечелим срещу Марио Кемпес, Райнер Бонхоф и компания. В 17-годишното ми съзнание многократно "се въртеше" голът на моя любимец Спас Джевизов в 7-ата минута, далеч  преди наистина той да стане факт, кълна се!

Бях посъбрал 30-ина лева, работейки през лятото в родния Разград, и 3 дни преди първия учебен ден на последния ми 11-ти клас в тамошната Математическа гимназия бях твърдо решен да атакувам столицата. Братовчед ми Генади, далеч не "правоверен чорбар" като мен реши да ме придружи,  по-скоро да не би да се изгубя в големия град, където до този момент не бях ходил сам. Тръгнахме с нощния  влак, естествено без да са обадим на родителското тяло, което от днешната ми позиция на баща на две дъщери, намирам меко казано за "осъдително недосмислие". София ни посрещна навъсена,  а след като си купихме обратни билети за трена в 22, 41 ч. за следващата нощ, тръгнахме към стадиона. Когато заветните талони за мача, вече бяха в джобовете ни, ревизирахме общите ни останали авоари, ненадхвърлящи левче. Взехме си по някаква тестена закуска, защото вече бяхме прегладнели, а последните си стотинки инвестирахме в куп стари вестници, които предприемчив търговец продаваше пред входа на съоръжението, като измамна защита срещу есенния дъжд, ескалиращ  в порой.

Както и да е, рано-рано заехме местата си, загърнати в ипровизираните си, абсолютно безполезни хартиени дъждобрани, после посрещнахме излизащите на терена наши футболисти с мощни скандирания и възгласи, пак толкова мощно, но с обратен знак в емоциите "зачетохме" гостите. Лявостоящият ми съсед тегли една звучна благословия по адрес на майката на рефера Клайв Томас, ей така, превантивно. На озадачения ми поглед, човекът отвърна с нетърпяща възражение констатация, че чернодрешкото е същият онзи  негодник, който 2 месеца по-рано е отменил гол на Зико с глава след корнер срещу Швеция в 90-ата минута. "И знаеш ли, момче, сторил  го е с налудничавия аргумент, че бил свирил край на мача, миг преди белият Пеле да простреля вратаря на "тре кронур", сигурен  съм, че този  със сигурност ще ни "отреже главите", нареждаше "капацитетът". Стараейки се да прикривам притеснението от факта, че досега нищо не съм провидил като хората в краткия си живот, аз на свой ред пробвах да  успокоя новия си познат, че въпреки съдията, който вече ненавиждах почти колкото него, ЦСКА ще спечели мача, а "моят човек" Спас рано ще открие резултата. Не ме питайте кой е имал инициативата през първите минути, защото вместо да  следя събитията на терена, аз бях зает да се взирам в часовника на таблото, повтаряйки като мантра:" 7-ата минута - Спас, 7-ата минута - Спас...". Когато тя най-сетне настъпи, с периферното си зрение видях как Джевизов с глава заби топката в мрежата на Хосе Луис Мансанедо. Дори не се израдвах като хората, вече знаете, че този гол за мен беше просто сбъднало се дежа вю, което не ми даваше мира напоследък, но пък очите на съседа отляво излъчваха едновременно възторжен респект и откровено притеснение за душевното ми здраве.

Минути преди почивката, незабравимият бате Данчо Филипов спаси дузпа, изпълнена от Кемпес, след което играта на голмайстора на световния шампион Аржентина отпреди 2 месеца  откровено "заби". Дошлият от "Дунав" (Русе) инж. Никола Христов вкара за 2:0 в началото на втората част и гостите съвсем "сдадоха багажа". Мощното скандиране на 50 хиляди гърла "Марио, Марио", гарнирано с полюшване на тълпата в строг синхрон отказаха капитана на "Валенсия" даже да изпълни обикновен тъч, след като видялият всичко във футбола Кемпес няколко секунди безмълвно наблюдаваше настръхналите трибуни, после остави топката на линията, махна с ръка и се прибра "на завет" към средата на терена. Все пак резервата с №14 Даниел Солсона четвърт час преди края извъртя такова  фалцово воле с левачката, че Филипов не помръдна за 2:1. Както и да е, бихме, а в края измъкнахме сухите вестници изпод задниците и ги запалихме като факли на победата. Тогава един офицер от средните чинове, майче беше капитан, седящ на предния ред, видимо обхванат от всеобщата  еуфория извади служебния си пистолет  и след себеоправдателното "Мамка му, не всеки ден бием "Валенсия", хладнокръвно изстреля пълнителя му в притъмняващото столично небе. Това е...

В купето по обратния път към Делиормана съзнанието ми окупира ново дежа вю, в което преобладаваше усещането за назидателната бащина справедливост, която скоро шеше да ме връхлети, но на кого му пука за няколкото предстоящи шамара в незабравим момент като този, когато половин България бе по-щастлива от сеньор Кемпес и хер Бонхоф...