Скъпият товар в микробуса

Като начинаещ журналист, по стечение на обстоятелствата, вършех работа на приятел с товарен микробус Форд Транзит, производство някъде в средата на 80-те години на миналия век. И този микробус няколко пъти возеше бъдещи футболни национали точно като чували с картофи, разбира се с разумна скорост.

Действието се развиваше някъде през втората половина на 90-те години. Тогава юношеските и младежките национали на България по футбол провеждаха лагерите на отличната за времето си спортна база в Банкя. Тогава интернет и мобилни телефони още нямаше, и за да напише някой репортер дописка за когото и каквото да било, трябваше да отиде на място, да види, да пипне, да поговори с хората. И понеже и тогава живеех в Люлин, а и бях новобранец в „Меридиан Мач”, бях най-подходящ за отговорник за подрастващите национални футболни гарнитури, тъй като Банкя е съвсем близо.

Част от ежедневието ми бе преди работа да отскоча до базата, а и носех вестници на футболистите. Сигурно на мнозина ще се стори странно, но най-ревностен фен на спортната преса бе Асен Николов. Понякога се сърдеше, ако не остане вестник за него, а след това Бебето започна да ме чака до входа на базата, за да се уреди с вестник, който прочиташе от „А” до „Я”, а не само най-интересното.

Лека-полека с повечето от футболистите си станахме „партийка”, с разрешение на треньорите Минковски и Зехтински ходеха до центъра на Банкя за кафе, но понеже за ходене пеша е далечко, качвах по двама при мен на предната седалка на буса. Някой път се връщах по два-три пъти да правя курсове, докато един път Радостин Станев не предприе ход да се ползва и товарната част на микробуса. За късмет нито един път не ме спираха органите на КАТ в Банкя, като се надявах, че като видят Георги Бачев, Александър Томаш (който в кръга на шегата още не ми е върнал видеото AKAI, което му занесох в Банкя), Христо Йовов, Стилиян Петров, Светослав Тодоров, Георги Иванов–Гонзо, Илиан Стоянов, Сашо Александров–Кривия, Краси Чомаков, Румен Христов-Ромарио и други тогавашни младежки национали, ще си затворят очите.

На следващият лагер в Банкя разходките с товарния микробус се повтаряха, докато не се стигна до фаул. Това обаче стана поради извънградска отпуска. Не помня кои бяха всички футболисти, но имам спомени, че инициатор бе Радо Станев. На стадион „Локомотив” в квартал „Надежда” имаше мач на Спартак Варна, нямам спомени изтеглен ли беше, редовен ли беше, или пък за купата. Повече от 20 години минаха от тогава и не помня, но в микробуса отпред до мен бяха Станев и Гонзо, а отзад имаше 4-5 човека - кой прав, кой приклекнал, кой седнал на каквото намери. Всички бяха изтупани в зелени или по-скоро черни анцузи „Пума” и от Банкя до „Надежда” всичко бе наред, но някой от младите наперени футболисти даде идея да отидем с микробуса до пред централния вход на стадион „Локомотив”.

Всичко беше наред, докато в разстоянието между входа от сергиите на Илиянци отнякъде ми се показа полицай, който някак панически викаше „спри” и махаше с палката. И стана тя каквато стана. Набих спирачки, отзад се чу шум, съпътстван от невоъбразим смях. В първата част от секундата си викам – край, някой се контузи, но след смеха вече ми олекна. Последва разговор на високо ниво между полицая и още един негов колега от една страна, аз като шофьор от трета и футболистите, които се изпънаха, че те били виновни, те ме помолили да ги докарам на мач и те поискали да се возят в товарната част на Форд-а. Станев и Гонзо ме сръгаха да не упорствам, че щели да ми платят акта и т.н., но полицая се загрижи за футболното бъдеще на България и как може да возя национални състезатели като чували с картофи. Мисля, че Кривия (тогава играч на Марица Пловдив) бе най-сладкодумен и някак завързахме ползотворен диалог с катаджиите. Накрая обещах, че няма да ги връщам в Банкя по същия начин. Изпуснахме началото на мача, а публиката доста се изненада от присъствието на младежките национали на трибуните.

След мача се ослушвахме наоколо, мисля че „натоварих” групата някъде на друго място, на булевард „Рожен”, след което бавничко прибрах момчетата в Банкя.

И още един случай с въпросния микробус. Тук вече мога да бъде по-точен с датата. Бе ден преди младежката квалификация България – Швеция в Бургас. Бях паркирал пред главния вход на стадион „Черноморец”. След тренировката, на излизане от терена, подхвърлих на Марчо Дафчев някаква реплика, съдържаща „майна” и той нещо се обиди, отговори ми троснато с реплика, съдържаща „вие, шопите” и се прибра в съблекалнята. Малко след това, изчаках Дафчев да го питам дали какво и защо, при което той повиши тон и каза нещо грубо, при което пердето ми падна и тръгнах заплашително към него и пред недоумяващия поглед на Михаил Касабов го подгоних точно около моя микробус. И в този момент Краси Чомаков ме хвана: „стига, бат Желю”. Дафчев се качи в автобуса на футболистите и следващата ни среща бе след време пред стадион „Локомотив”, където той играеше. Пихме кафе на кафенето на Бойко пред стадиона, като случката в Бургас изобщо не бе главна тема, защото емоциите отдавна бяха преминали.