Коко, 4-проводката и подадената ръка


ТОДОР ШАБАНСКИ
#МоятЛюбимСпортенМомент - посветен на колеги, които вече не са сред нас

Историята днес разказвам като една от най-куриозните случки в живота ми, но и като благодарност, за това, което научих от един от най-стойностните спортни журналисти в България.

През есента на 1991 година отразявах за вестник „Народен спорт“ световното първенство по вдигане на тежести в Донауешинген. Това е малко китно селище в Южна Германия, на няколко километра от границата с Швейцария. Известно е най-вече с факта, че от него води началото си река Дунав, символичният извор е оформен в тамошния парк като кръгъл басейн с диаметър 10-ина метра.

Изворът на Дунав в Донауешинген

Градчето нямаше зала и състезанията се организираха в местното кино, пред екрана бе позициониран подиумът. По това време България имаше силни щангисти, които бяха в суперформа година преди олимпиадата в Барселона. Още с пристигането в пресцентъра ме посрещна с куп въпроси репортерка от NBC. Американският тв гигант притежаваше правата за игрите следващата година и силно се интересуваше от българите като потенциални шампиони в Барселона.

В Донауешинген бяхме четирима-петима български журналисти и поради липса на хотел в селото се настанихме на втория етаж от къщата на местно семейство пенсионери. Аз бях в стая с Никола Ексеров, който бе пратеник на БНТ. По това време журналистите не бяха толкова претенциозни и с Коко спяхме на едно легло – огромна немска спалня с дърворезби.

Иван Иванов с един от златните си опити на световното в Донауешинген

Шампионатът започна перфектно за България. Още първия ден грабнахме златото с непобедимия по това време Иван Иванов, доколкото си спомням това бе трета поредна световна титла за току-що навършилия 20 години суперталант. Среброто също бе за нас, благодарение на Севдалин Минчев.

Със 155.5 кг Иван Иванов подорбява световния рекорд в изтласкването на шампионата в Донауешинген -
Вечерта поляхме медалите с бира в къщата, където бяха настанени нашите състезатели и треньори. После Ексеров остана, а аз се прибрах в стаята и заспах към полунощ. Събудих се рано сутринта от тихо стенене. Обърнах се и гледам Коко „ни жив, ни умрял“… Пъшка и ближе рани, както се казва. Викам си: „Ясно, този юнак е попрекалил с празненствата за медалите снощи, бая махмурлия ще да е…“

Но истината се оказа много по-неприятна. Коко беше със спукан панкреас… Разбира се, това нямаше как да го зная тогава, но от стенанията и откъслечните му думи, разбрах, че нещата са сериозни. Той не само не можеше да стане, но едвам шепнеше от болки в стомаха. „Тошко, отивам си, много ми е зле…,“ само това повтаряше.

Веднага изтърчах до къщата на нашите национали и с доктора на отбора се върнахме, за да установим, че Ексеров е за болница. При това спешно. Извикахме „Бърза помощ“ и след минути бяхме в местната клиника. Там бях колкото стресиран за състоянието на колегата, толкова шокиран как в едно забутано германско селище в дън гори тилилейски може да има болница с размерите на най-голямата в България и с условия и апаратури стотици пъти по-модерни. Чак после разбрах, че причината е дислоцираният в този регион голям френски гарнизон на съюзническите сили в Германия.

Както и да е – след около час с доктора на националите бяхме уведомени, че Коко е бил на косъм от смъртта и задължително трябва да остане в болницата. Казаха ни дори, че ще може да се завърне в България най-рано след месец…

Непланирано премеждие

Нашият доктор тръгна обратно към отбора, защото наближаваше състезанието на поредния ни щангист на световното, а аз с много увещания успях да измоля от един немски лекар да видя за малко Коко. Беше настанен сам в стая – уникално чиста, светла и подредена, обграден от толкова апаратури и удобства, че имах чувството, че съм влязъл в космически кораб.

Коко само ме хвана за ръката и каза: „Трябва да ме смениш на пулта, някой трябва да коментира за БНТ днешната категория… Само ти можеш да спасиш нещата…“

Бях като вцепенен - тогава дори не знаех какво е пулт. До този момент бях пишещ журналист, вестникар, никога дори не влизал в телевизия… А сега –след няма и час, в чужбина, направо да седна на мястото на изтъкнат журналист и да коментирам щанги… При това на живо, да ме слуша цяла България… Шок… Но обещах на Коко и го оставих да се лекува в болницата. Той междувременно ме „успокои“, че ще се справя и ако нещо не ми е ясно технически, да помоля за указания по 4-проводката колегите от БНТ в София. След „пулта“ дори вече не го попитах какво е това 4-проводка… Звучеше загадъчно, но не и успокояващо…

Имах по-малко от час до началото на категорията, веднага се затичах към киносалона, арена на шампионата. Една разпоредителка ме насочи към кабинката на БНТ, която се оказа изградена от плексиглас между седалките на балкона. Влязох вътре и пред мен лъснаха няколко уреда с може би над 40 мигащи копчета, бутони, потенциометри, а до тях едно миниекранче със слушалки… Ами сега… Как да се оправя с тези машинарии… А имах само 10 минути до ефир…
Нахлузих слушалките и започнах яростно да викам София, да натискам един по един бутоните, молейки се да чуя отсреща българска реч. Няма и няма… Най-накрая – 3 минути преди старта, в далечината чух гласа на режисьорката Красимира Маркова от София. Все едно чух Господ Бог! Казах й набързо какво е станало с Коко и защо аз съм на линия, като скоростно я помолих да ми разясни поне основните бутони и техники. Тя реагира максимално бързо, обясни ми за прословутата 4-проводка, която се оказа минипулт за връзка към София и така поне успях да направя нормално включване секунди преди ефира. Състезанието започна, а с него и моят коментар.

Какво съм коментирал, как съм коментирал – само аз си знам, но със сигурност е било много далеч от стандартите. Все пак, изпълних обещанието към Коко, спасихме предаването за България и в дните до края на шампионата отразявах на живо за българския зрител успехите на нашите състезатели.

На другия ден посетих Коко в болницата и гордо му съобщих, че всичко е минало нормално. И до днес помня как ми стисна ръката. Тези мигове не се забравят цял живот. Още повече, че това се оказа по неволя моят тв-дебют, преди да изкарам след това още десетилетия в електронните медии. След края на шампионата ние с отбора отпътувахме от Донауешинген, а Коко остана за лечение и се прибра възстановен в България след близо месец.

Тук изтъквам една важна подробност – ден преди да влезе в болницата, Никола Ексеров ми разкри като на млад колега как най-бързо и безгрешно да пресмятам килограмите и техните досадни половинки в резултатите на щангите. Това е много важно, особено за задължителната бърза реакция в тв коментара – нещо, което ми помагаше след това години наред в преките предавания от световни първенства и олимпиади.

Ексеров можеше и да не го прави тогава и да ме „отваря“ на тънкостите в професията. Но той беше много широко скроен и много различен от повечето му колеги по това време в отношението си към младите. А освен това бе невероятен ерудит, експерт и уникално добър коментатор, един от най-големите професионалисти в историята на БНТ.



Коко отдавна не сред нас, но и до днес съм му благодарен. Защото човечността и подадената ръка са много повече от себичността и суетата обсебили професията през годините.

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент


AIPS CARDS