Даниел, а ти плачеш ли след загубен мач?


АТАНАС МЕЦОВ

Сигурнo неведнъж сте чували твърдението, че животът е най-добрият сценарист. Или че всяка човешка съдба е уникална и сама по себе си цяла Вселена. Независимо дали вярвате в предопределеността на битието, Божествената намеса или че всеки сам кове съдбата си, понякога ни се случва да се докоснем до истории и хора, за които не сме предполагали, че ще кръстосат житейските си пътища.

Днес ще ви разкажа точно една подобна история, развивала се в продължение на две десетилетия, три континента и събрала в себе си едно разплакано 10-годишно българско хлапе, златен олимпийски медал, частен самолет, самоубийствена глупост, превърнала се в подвиг, Марая Кери, 7 чифта от най-големите и искрено щастливи очи и много, много футболна история.

Броени часове преди настъпването на 1973 г. в град Кадуна, почти в географското сърце на Нигерия, се ражда героят на тази история. Отгледан в строгото семейство на военен, вече 11-годишният хлапак гони парцаливата топка по прашните улици на Кадуна, когато, на няколко хиляди километра оттам, в София проплаква и едно българско хлапе.

Годината вече е 1994-а. 43-ата минута на мача България – Нигерия. 20-годишното момче от Кадуна пронизва Борислав Михайлов на българската врата и едновременно с това пронизва и сърцата на милиони българи. 2:0 за Нигерия и вече 10-годишното българско хлапе не може вече да спре горчивите си сълзи.

Ноември 2015 година, фоайето на хотел „Радисън” в Сандтън, най-скъпият квартал не само в Йоханесбург, но и на целия Черен континент. Леко притеснен, но и с усмивка, стискам ръката на спортно изглеждащия мъж срещу мен. „Здравей, Даниел. Знаеш ли, че като бях на 10 години, ти ме разплака”. Объркване, което част от секундата по-късно се разтегля в усмивка – „Ти грък ли си?”. „Не, Даниел, аз съм от тези, които спечелиха бронзовите медали през 1994 г. – българин съм”.

Това са първите секунди от запознанството ми с Даниел Амокачи – една от първите големи звезди на африканския футбол. Футболист от детските ми години и човек, с когото тепърва ще се запознавам. Не очаквам нищо и подхождам непредубедено. Знам само едно – през следващите три дни двамата с Даниел ще обикаляме една огромна и непозната държава. Ще вечеряме, ще си вършим работата, за която ни плащат и едновременно с това ще пробваме да вдъхнем кураж и вяра на африканските деца. Деца, които да повярват, че ако учат и се трудят здраво, няма невъзможни неща.

1990 година. В скромния тим на „Ранчърс Бийс” от град Кадуна, едно 17-годишно хлапе вече впечатлява цяла Нигерия. Макар и неизлязъл от пубертета, той носи гордо прякора си „Бика” и буквално размята със скоростта и здравата си физика далеч по-опитните противникови защитници. Младият Даниел Амокачи до такава степен доминира, че треньорът на националния отбор – Клеменс Вестерхоф, го вика в състава на „Супер орлите” за участие в Купата на Африка още през същата година. След като блесва по терените в Алжир, момчето получава оферта от белгийския „Брюж”.

Даниел не се колебае, а чичо му, който вярва в таланта му, убеждава строгия баща, че успешното бъдещето е свързано с кариера в Европа.

Още ненавършил пълнолетие, Амокачи вече получава солидни пари и се чувства като суперзвезда в Европа. Споменът за строгия бащин дом, където се е живяло като във военно училище, е избледнял. Съпътстваните с прах и кал дербита по улиците на Кадуна са заменени от светлината на прожекторите във футболна Европа. Няма как африканският младеж да не се главозамае. Свикнал с мизерията и неизкристализирал мисълта за финансова независимост, Даниел се впуска в рискови покупки, сред които и на... собствен самолет. Тогава на помощ на завихрения от доларовия водовъртеж младок идва ветеранът и капитан на „Брюж” Ян Кулеманс. Благодарение на неговите мъдри съвети Даниел се измъква от порочната спирала и дори инвестира мъдро парите си.

Кулеманс, макар и повече от успешен в ролята на финансов настойник, трудно може да постави спирачки на Даниел. Така, както е неудържим на терена, младият африканец жъне и много успехи и на нежния фронт. Най-голямото му постижение е кратка връзка с поп-звездата Марая Кери.

В началото стана дума, че този разказ ще съдържа много футболна история, като поне няколко пъти ще се повтори изречението „Даниел Амокачи става първият в историята...”. Затова не трябва да се пропуска фактът, че едва навършил 18 години, Даниел Амокачи е първият в историята африкански футболист с частен самолет.

Годината вече е 1992, а Амокачи се е утвърдил в състава на „Брюж”. На белгийския шампион се пада честта да изиграе първия мач от груповата фаза на най-новия клубен турнир – Шампионската лига. Съперник е ЦСКА (Москва), а двубоят завършва с победа на западноевропейците с 1:0. Голът естествено е дело на Даниел Амокачи – първият в историята голмайстор в Шампионската лига.

Годината вече е 1994-а. Световното първенство в САЩ. Даниел вкарва два гола – един срещу България и един същински шедьовър срещу Гърция в 95-ата минута. Заради точно този гол, Нигерия измества България от първото място в групата и отива да играе на 1/8-финала срещу Италия, а ние – срещу Мексико.
Едва навършил 21 години, Амокачи вече струва 5 млн. долара. Толкова плаща „Евертън”, за да си осигури услугите на нападателя. Но кариерата на Даниел в Англия не се развива никак добре. След като отбелязва първия си гол още в дебютния си домакински мач през септември 1994 г., Амокачи е закотвен на пейката и не успява да вкара повече голове. До един съдбоносен мач.

9 април 1995 г. – „Евертън” срещу „Тотнъм” в полуфинала за ФА Къп. Половин час преди края ливърпулци водят с 2:1 срещу фаворитите от Лондон. Минутата е 80-ата, когато нападателят на „Евертън” Пол Райдаут излиза извън терена, за да получи медицинска помощ. Въпреки че травмата му не изглежда сериозна, той е заменен, а на негово място влиза Даниел Амокачи. Това щеше да е съвсем нормален футболен епизод, ако липсваше следният детайл – мениджърът на „Евертън” Джо Ройл не е дал знак за смяната, а решението е взето еднолично от загряващия Даниел Амокачи. И докато вбесеният Джо Ройл ръкомаха към страничния и главния съдия и размахва юмрук към Даниел, героят на тази история вкарва два бързи гола и класира тима си за финала на „Уембли”.

Няколко седмици по-късно, на 20 май 1995 г., „Евертън” побеждава „Манчестър Юнайтед” с 1:0 и печели трофея. Което пък означава, че Даниел Амокачи е първият в историята африканец, носител на ФА Къп.

Поредицата от исторически постижения за Амокачи продължава и през 1996 г., когато Нигерия спечелва олимпийския турнир по футбол на Игрите в Атланта. На финала Даниел и компания побеждават Аржентина с 3:2, а Амокачи вкарва един от головете. По този начин Даниел Амокачи е в компанията на първите африканци със златен медал от колективен спорт на Олимпийски игри.

Златото в Атланта обаче се оказва прекалено скъпо за Даниел – по време на Олимпиадата той играе с хронична контузия на коляното и едва на 23 години вече усеща, че е приключил за големия футбол. Следват три сезона с екипа на „Бешикташ”, където Амокачи е бледа сянка на самия себе си. През 1999 г., едва на 26 години, една от първите големи звезди на африканския футбол приключва със спорта. „Знаех, че проблемът с коляното ще е фатален за мен. Просто не можех да бъда този футболист, който бях. Опитах на няколко пъти да се завърна, но не успях да си спечеля професионален договор. За щастие, инвестирах мъдро парите си и не трябваше да играя футбол, за да оцелявам”.

Научавам историята на Даниел на пресекулки за тези три дена – по време на обяда или вечерята, във фоайето на някой хотел, докато пътуваме в самолета или в колата към поредното телевизионно студио, зала за пресконференции или летище.

- Човече, последните три дни изкарах толкова време с теб, колкото и с жена ми не съм бил напоследък.
- Знам, Даниел, но остана още нещо, което ми обеща и за което няма да получим пари. Ще го направиш все пак, нали?
- Естествено, нали съм дал дума. Само ми обещай, че ще ме оставиш следобед на мира да напазарувам подаръци на синовете и жената, че ще те пратя ти да им обясняваш защо съм се върнал с празни ръце.

Даниел Амокачи по време на импровизираната пресконференция пред над 150 деца от училището Holy Family Preparatory School в Йоханесбург. СНИМКИ: АВТОРЪТ
Седя пред съблекалнята на футболното игрище в двора на католическото училище Holy Family Preparatory School в Йоханесбург и се вълнувам – за първи път ще видя на живо Даниел по футболен екип. Ще го видя как играе – въпреки че коляното му е преживяло повече взривове от средностатистически град в Палестина, въпреки че ще е като част от тренировка на училищен футболен отбор, въпреки че той вече е прехвърлил 40-те. Физиката му още е внушителна – „Тренирам всеки ден във фитнеса по час и половина, нямам и един излишен грам мазнина”, ухилва се Амокачи, докато минава покрай мен. Водя най-прекрасната от всички пресконференции. Тук няма изтупани журналисти, камери, фотографи и микрофони. Даниел стои пред 150 деца и въпреки че за последните три дни е отговорил на стотици въпроси, виждам, че този път и за него е различно: „Плачеш ли след загубен мач”, „Какво трябва да направя, за да стана велик футболист като теб”, „Майка ти в колко часа те кара да си лягаш”, „Добър ли си по математика” и още десетки възможно най-искрени въпроси биват изстреляни от препълнените с деца трибуни към една от първите големи звезди на африканския футбол.


Даниел обеща, че ще прекара два часа с хлапетата от Holy Family Preparatory School. Пристигна към 8,30 ч.,а вече минава 11 часа. „Хайде, стига си се усмихвал глупаво от щастие, че тези деца задават толкова страхотни въпроси и ме хванаха неподготвен. Намери една помпа, за да надуем повече топки и да проведа една истинска тренировка на футболния отбор”.

Отивам в задната част на училището, за да взема помпата и се замислям за Даниел Амокачи. Не мисля за него като за футболиста Амокачи, който е първият, който... в толкова много неща. Мисля за човека Даниел Амокачи, който стои вече 2 часа и половина под горещото африканско слънце, за да обяснява на местните дечица колко е важно да си добър по математика, за да бъдеш успешен човек. Че не трябва да плачеш след загубен мач, а да се усмихваш, че си сбъднал детската си мечта – да бъдеш футболист. Докато машинално нося помпата за футболните топки, усещам как една малка ръчичка ме дърпа за ризата.

„Простете сър, вие заедно с футболиста ли сте”, пита ме тънко гласче, собственост на 5-годишен сладур, вкопчил се здраво в ризата ми. Кимвам и виждам как големите му красиви очи се усмихват с надежда – „А ако ви помогна с носенето на помпата, ще ме запознаете ли с него?” И още преди да съм казал заветното „да”, усещам как още шест чифта ръце подхващат помпата и се захващат за мен. Оглеждам се и виждам 7 чифта от най-големите и искрено щастливи очи да се взират в мен. И това гротескно създание, което представляваме в момента – въоръжено с осем чифта ръце, осем чифта крака и една голяма помпа, бавно и клатушкайки се, поема по огрятата от слънцето поляна. Там, където също толкова ярко грее и усмивката на Даниел Амокачи. А Даниел се усмихва, защото, въпреки че е приключил с футбола едва на 26 години, знае, че е сбъднал детската си мечта. И че днес, с тези обещани и умножени по два пъти два часа, които подари на тези деца, им даде надежда, вяра и щастие. И завинаги изтри сълзите на онова 10-годишно българско хлапе, което разплака през 1994 година.
Проскубаният терен на училището Holy Family Preparatory School се превърна в място, където едни от най-бедните деца в Африка получиха урок по футбол от истинска легенда на футбола.

Блиц с Даниел Амокачи

За началото на кариерата
Баща ми, който е военен, никак не се зарадва, че искам да се занимавам с футбол. За щастие, неговият брат – моят чичо, успя да го убеди, че имам талант и го нави да ме пусне да играя както за клубния, така и за националния отбор. Въпреки че бях едва на 17 години, излязох като титуляр в четири от петте мача в Купата на Африка, а в последния, загубения финал срещу Алжир, се включих като резерва. Представянето ми беше такова, че малко след това получих предложение от белгийския гранд „Брюж” да премина в тима.

За Белгия и парите
Помня, че в първите си месеци в Белгия не си правех никакви сметки. Буквално не знаех какво правя. Бях първият африкански футболист, който притежаваше частен самолет. Купувах всичко, което очите ми видеха. Тогава при мен дойде капитанът и голяма звезда на „Брюж” по това време – Ян Кулеманс. Цял живот ще бъда благодарен на Ян, че прие ролята да ми стане втори баща. Грижеше се за мен през цялото време и постепенно започна да ми дава ценни финансови съвети. Благодарение на него инвестирах парите си в недвижими имоти из цял свят и дори си продадох самолета. Мога спокойно да заявя, че в момента съм материално осигурен именно благодарение на него и на бащинската му загриженост.

За САЩ ‘94 
Вие българите имахте много секси тим в САЩ’94 – страхотни футболисти като Стоичков, Лечков и Балъков. Това, че ви победихме в първия мач с 3:0 може и да е било сензация за България, но ние знаехме, че имаме страхотен отбор. Бяхме млади и надъхани. Като изключим Рашиди (нападателят Рашиди Якини), който беше на 30 години, всички останали бяхме под 23 години – аз, Емануел Амунике, Финиди Джордж, Сънди Олисех, Джей Джей Окоча. Сигурен съм, че можехме да направим нещо огромно и сензационно на това първенство, но точно липсата на опит срещу Италия ни провали ( на 1/8-финала Нигерия води на „Скуадрата” с 1:0 до 89-ата минута, когато Роберто Баджо изравнява. В 102-ата минута Баджо вкарва и дузпа, с която Италия побеждава с 2:1). А това колко стойностен отбор реално бяхме, показахме две години по-късно на Олимпиадата в Атланта, когато взехме златния медал.

За лудия мач с „Тотнъм”
Знаех, че това е най-големият риск, който поемам. Ако не бях вкарал гол, Джо Ройл щеше да ме изрита от клуба още с последния съдийски сигнал. Аз просто имах вътрешното усещане, че това е моят ден и знаех, че ще вкарам. Но въпреки че имах късмет, не съветвам никой футболист да върши подобни своеволия. Това беше самоубийствена глупост.
Златко Янков и Даниел Амокачи в битка по време на световното първенство през 1994 г.

Даниел Амокачи – визитка

Роден: 30 декември 1972 г. в град Кадуна, Нигерия
Кариера като футболист
Години             Клуб             Мачове         Голове
1989–1990 Ранчърс Бийс
1990–1994 Брюж                     81                     35
1994–1996 Евертън                43                     10
1996–1999 Бешикташ            77                     19

За националния отбор на Нигерия – 44 мача и 13 гола

Кариера като треньор :
Години             Клуб
2006 Насарава Юнайтед (ст. треньор)
2007 Нигерия (пом. треньор)
2008 Енямба (ст. треньор)
2008–2014 Нигерия (пом. треньор)
2014–2015 Нигерия (временен треньор)
2015 Ифеани Уба (ст. треньор)
2016 ХС Херкулес (Финландия) (ст. треньор)

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи



AIPS_CARDS