Да победиш света


БОРИСЛАВ ТРЕНЧЕВ - Дарик радио, Тема Спорт

Фактът, че от известно време по ред причини не се занимавам със спортна журналистика в началото ме спираше да взема участие в инициативата на асоциацията на спортните журналисти. След като прочетох публикуваните до момента истории, ми се прииска да се приобщя отново към гилдията и начина да се случи това е „Моят любим спортен момент“!   

Световно първенство по вдигане на тежести. София. 1986 година.

Въпреки любовта към футбола, моят любим спортен момент е свързан с един спорт, който в края на ХХ век бе един от факторите, изграждащи националната ни гордост. Вдигането на тежести се бе превърнало в емблема на тогавашна България. Всяко стъпване на подиума на български тежкоатлет бе свързано с огромни очаквания, които много, ама много често бяха оправдани. 13-годишен по онова време, аз и приятелите ми бяхме под въздействието на „Мексико 86“ и Диего Марадона. В края на годината обаче нашата столица бе домакин на световното по щанги, а подобна надпревара по онова време приковаваше сериозен брой зрители пред телевизорите.


Шампионите в 10-те категории и до ден днешен мога да ги изброя. Няма и как да бъде иначе, тъй като ми се налага да помня само три чуждестранни имена - при това на легенди като румънеца Нику Влад и представителят на СССР Юрий Захариевич - победители в категории до 100 и 110 кг. Третото злато, което не остана в България, бе за друг щангист от отбора на СССР - Анатоли Храпати, триумфирал при 90- килограмовите. Останалите седем титли бяха с един и същи адрес - България! Не претендирам за пълна точност, но поне във времето, в което следя този спорт, не помня ситуация, в която някоя държава да спечели титлите в седем категории на голямо първенство. Началото даде Севдалин Маринов при най- леките, който взе златото с 5 кг. аванс в двубоя пред втория Яцек Гутовски от Полша, като за някои числа или имена на подгласници, естествено, се налага да си припомня от официални източници. Митко Гръблев дублира успеха на Севдалин в категория до 56 кг., а за тази до 60 кг. няма смисъл от много думи. Тогава Наим Сюлейманоглу все още вдигаше с български флаг на гърдите под името Наум Шаламанов (Истинското му име бе Наим Сюлейманов, но темата за онзи процес не искам да я намесвам тук, въпреки че в края на годината дойде финалът на тази история). Златен медал, гарниран със световни рекорди в изхвърлянето и двубоя. Бърз преглед показва, че възпитаникът на българската школа изпревари втория Атила Цанка от Румъния с 45 кг. в двубоя. В следващите три категории имахме по двама представители, като в тези до 67,5 кг и 75 кг. нашите окупира първите две места. При по-леките злато за Михаил Петров и сребро за Стефан Топуров, при по-тежките златото бе за Александър Върбанов, а среброто за Борислав Гидиков, който пък две години по-късно стана олимпийски шампион. След това шеметно начало с пет титли от пет възможни дойде ред на най-вълнуващата за мене категория - тази до 82.5 кг. Причината би, че там щеше да вдига моят любимец от четата на Иван Абаджиев - капитанът на отбора Асен Златев. Дълго време той и Юрий Варданян водеха с променлив успех люта битка, като нашият бе успял да го победи там, където никой не очакваше - на Олимпийските игри в Москва през 1980 г., взимайки златото в категорията. В София Варданян вече не бе част от тима на наставника на СССР Давид Ригерт. Въпреки това притеснението ме бе хванало яко, защото след това начало точно капитанът трябваше да не остане по-назад от съотборниците си - такива мисли ме глождеха преди състезанието. Притесненията са били излишни - първо място в изхвърлянето, първо място със световен рекорд в изтласкването и безапелационен световен шампион. В същата категория с бронзов медал в изхвърлянето се отличи още един велик българин - Здравко Стоичков, който в други турнири стигаше и до златото, но този път не успя да се нареди сред първите трима в двубоя. Трябва да спомена, че истински завиждах на хората в залата (ако не се заблуждавам, беше „Универсиада“), които изригваха при всеки успешен опит на наш тежкоатлет. От моя град Петрич съпреживявах всичко, което се случваше с нашия отбор. Като се замисля, толкова напрегнат на състезание не съм бил. В следващите три категории победители бяха споменатите вече чужденци, там българи нямаше. За да дойде върхът на щастието - победа и в последната надпревара, тази в категория над 110 кг. Нашият Антонио Кръстев бе най-тежък, което донякъде усложняваше задачата му. Той влезе в турнира от позицията на световен шампион и трябваше да брани успеха си от Сьодартале - Швеция, постигнат година по-рано. Изхвърлянето бе по-силното му движение и бе необходимо от там да излезе с аванс, който да му е достатъчен и след изтласкването. Съперниците бяха отчаяни още след първото движение - 15 кг. аванс за Антонио. След равностойна битка във второто движение с Манфред Нерлингер от тогавашна Западна Германия дойде и седмото злато за България. Около месец по- късно в Мелбърн се проведе турнирът за Световна купа, където се случиха две много важни неща - капитанът Асен Златев прати в историята рекордът на Юрий Варданян, който, както стана дума, бе емблема на световния спорт, а Наум отново стана Наим… Ще завърша по този начин с ясното усещане, че по-младите читатели едва ли ще разберат какво имам предвид с последните думи. Но пък това може да ги мотивира да прочетат цялата история на този велик щангист! А останалите… можем да помечтаем, въпреки че и това ми изглежда доста смело. 



---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи


AIPS_CARDS