Да имаш българин в своя разказ. Надежда за бъдещето

Все още си спомням първото ми професионално интервю с волейболистката Елена Арсова, тогава все още Кунова, последвано от винаги шарените изяви на Тити Папазов, безупречния професионализъм на темата фитнес на доц. Юлиан Карабиберов и искрената ми емоция от факта, че интервюирам олимпийския шампион по баскетбол с Аржентина Луис Скола на родния му испански език, години по-късно. Винаги мотивирана от все същото, желанието да разкажа нещо интересно на публиката.

Когато дойдох да живея за постоянно в Мадрид и пред мен се изправи невероятната възможност да посетя лично всеки един от градовете, в които има клуб от испанската футболна първа дивизия (и от Втора също ми е голяма колекцията), нямах търпение да споделя това с любителите на спорта в България. Запознах се отвътре с работата на детско-юношеските школи на Реал Мадрид, Барселона, Атлетико, Атлетик Билбао, Севиля и т.н.. Посетих лично баровете около стадион "Балаидос" във Виго и "Местая" във Валенсия, за да се уверя с очите си, че да, наистина, Любослав Пенев винаги ще остане в сърцата на феновете на Селта и Валенсия. Пред вратата на "Камп Ноу", чувайки българска реч, разпоредителят на музея на Барселона веднага ни прати в центъра на експозицията, в която е изложено цялото богатство на нашия Христо Стоичков. Емо Костадинов също успях да видя на снимка в музея и кафенето преди да ремонтират "До Драгао" в Порто. Няколко сезона по-късно Мартин Петров предизвика еуфория на съборения вече "Висенте Калдерон" и както самите фенове на Атлетико Мадрид уточняват, лошият късмет с контузията му попречи да заеме подобаващото до Любо място в спомените на колчонерите. Да не говорим за епичните ми интервюта на развален испански, когато Тодор Стойков дойде да играе в баскетболния Валенсия, за които някои от испанските ми колеги тук все още си спомнят, не без голяма доза смях!

Всичко това беше чудесно. НЕ добрата новина е, че го разказвам в минало време. Днес няма българи в испанската Примера. Днес българите, които се опитват да пробият тук, са от друга паста направени. Личният опит ме сблъска с един кандидат вратар на Атлетико Мадрид, който съвсем сериозно ме попита, цитирам "Защо на 24 май в Испания не е почивен ден, нали е официален празник на буквите?". Коментарът е излишен, смятам!?

По време на изолацията заради пандемията от коронавирус, в която живеем днес, опитах да предам целия си, като че ли задрямал, ентусиазъм към професията журналист на моята по-голяма дъщеря Маги. Всъщност, кръстена е на баба си Маргарита, и също като нея, обича много да говори. В опит да канализирам тази лингвистична енергия, прекарваме часове в правене на домашна журналистика. Обикновено тя е звездата-репортер, аз съм продукцията, а останалите трима членове на нашата българска фамилия в Испания, са подложени на безмилостните й обстрели с въпроси. Баба Вили, моята майка, обикновено отговаря на кулинарни запитвания, сестра й Валентина - е специалист по игрите, а татко й Петър, е преследван от безмилостни въпроси относно любимия на всички ни Реал Мадрид, защото на всичкото отгоре съпругът ми работи на стадиона на белите "Сантяго Бернабеу".

Разказвам всичко това, защото видео-клипчетата с тези истински журналистически "шедьоври" са любими на нашите приятели, както в Испания, така и в родината и създават много положителна енергия на "зрителите". Един от тези видео материали, изпратих на мой колега от Центъра за възрастни хора, в който работя като учителка по гимнастика, отявлен привърженик на Атлетико Мадрид. Сменихме забавни коментари, типични между фенове на два гранда от един и същ град, докато Карлос, колегата, изведнъж не ме попита дали познавам Димо. Отговорих: "Ти какво си мислиш, че няма да познавам единствения българин, който работи в Примера Дивисион ли?!" И уж на шега, но съвсем наистина ми стана много мъчно. Всъщност Димо Пиличев, домакинът на Атлетико Мадрид, е треньор по футбол по образование. И много добър човек, по призвание. Завършил НСА. От години живее в Испания и винаги когато има възможност, треньорът за когото работи - Чоло Симеоне, не спира да го хвали пред медиите какъв професионалист е. И, разбира се, е прав, Диего Пабло.

НЕ добрата новина е, че аз също съм права! Димо е единственият ангажиран с елитния футбол в Испания българин. И един от малкото, с когото все още можем да се похвалим, ние повече от 200 хиляди по официални данни българи, които пребиваваме за постоянно в Кралството. Григор Димитров също предизвиква емоции в тукашните фенове на тениса. Като в треньора по тенис на 8-годишната ми щерка Маги - Марко. След няколкото поредни години, в които играта на Гришо на корта се движи "нагоре по стълбата, която води надолу", обаче дори Марко спря да го харесва.

Ей, такива са ми моментите напоследък. Като кореспондент на Българското Национално Радио в Мадрид всяка седмица говоря за случващото се в спорта в Испания. И всяка седмица се надявам да има българин в моя спортен разказ.

Защото, убедена съм, моят ЛЮБИМ спортен момент, не само като журналист, предстои. За да се случи обаче, ще трябва да опрем отново до думите на Иван Нанков, за мен ГОСПОДИН Нанков, "ако не теб самата ти е интересна дадена тема, ще направиш така, че да бъде интересна и на слушателя".

А вие готови ли сте да го направите!? Личният пример обикновено върши работа. Ако се съберат 8 милиона лични примера, може би скоро, ще имаме НЕ само НЕ добри новини. И не само от Испания.